— Трябва да съм аз, поне в началото. Не мога да накарам други да вършат нещо, което аз не искам да върша.
— Тогава поне го сведи до минимум. Посниши се малко. Прехвърли хората към други по-безопасни места колкото се може по-бързо. И кажи на жените, които са там и които все още имат нужда от дрога, да си я набавят от друго място. Нека техните приятели или близки, които не се мяркат около приюта, да им я набавят.
Джъстин го изслуша и се намръщи малко, замислена над това, което Шоу й каза.
— Разбрахме ли се? — попита Шоу.
Тя най-сетне вдигна очи и кимна в съгласие.
— Добре, Шоу, ще направя каквото казваш. Но моля те, дръж ме в течение как вървят нещата.
Извади визитка и започна да реди цифри.
— Това е номерът на клетъчния телефон, а това на домашния. Обади ми се, ако има нещо, което трябва да знам.
— Ще ти се обаждам. Сега трябва да потеглям.
— Окей. Благодаря ти.
Шоу се изправи, готов да си тръгне.
— Ей!
— Какво?
— Забравих ти първото име. Как ти е първото име, Шоу?
— Лойд.
— Точно така. — Тя кимна, сякаш одобряваше. — Хубаво име. Отива ти. Защо са те кръстили така?
— Нямам представа. На някой мой дядо, предполагам. А теб защо са те кръстили Джъстин? От „юстиция“, може би?
— Баща ми така и не ми призна, но вероятно.
— Е, и на теб ти отива.
— Благодаря. Не ме оставяй да се чудя какво става там. Знам колко мразите вие, ченгетата, да отговаряте на въпроси, но моля те, обаждай ми се.
— Обещавам.
Мейсън дремеше, когато Шоу се върна при колата. Звукът на отварящата се врата го събуди. Той се наведе и запали двигателя, просто така, връщайки се към рутинната дейност, без да задава никакви излишни въпроси.
Докато караха към магазина за облекла, Шоу му разказа за последния проблем на Джъстин с Арчи. Мейсън само заклати глава, въздържайки се от коментар. Прав е, помисли си Шоу. Какво да каже? Сега ситуацията изисква не да се приказва, а да се направи нещо.
29.
Влязоха в магазина с много сериозен вид. За щастие наоколо не се виждаха едри момчета, търсещи дрехи за наднормения си ръст, така че се наложи да кокошинят перушина, докато притиснат управителя и двамата му продавачи. И тримата погледнаха арестантската снимка на Уоткинс Гирата. И тримата го разпознаха.
— Да имате някакви записи за него? — попита Шоу. — Номерът на кредитната му карта? Адрес някакъв? Телефон?
Продавачът, който изглежда познаваше Уоткинс най-добре, каза:
— Винаги плаща в брой, но имам един телефонен номер, на който му се обаждам, когато дрехите му са готови, след като ги прекроим.
Той излезе да донесе номера. Шоу си представи дебелак, пъхащ се в огромни панталони. Скоро продавачът се върна с телефонния номер на Елард Уоткинс.
Шоу съобщи номера на Уолтър Уонг, който на свой ред се свърза със службата за телефонна регистрация. Измъкнаха му някакъв адрес в Браунсвил, отговарящ на телефона.
Попита продавача дали някога са доставяли поръчки на този адрес.
— Не. Ние не доставяме.
— Колко често си купува той дрехи?
— О, може би веднъж месечно. Редовно пазарува при нас.
— И винаги се обаждате по телефона, когато дрехите са готови?
— Понякога, когато просто не мине лично.
— Мейс, обади се на този телефон и направи същото като този продавач. Да видим дали няма да го намерим вкъщи — обърна се Шоу към Мейсън.
— Вие нямате нищо готово за него в момента, нали? — попита детективът продавача.
— Не.
Шоу забеляза, че продавачът и управителят нервничеха да се отърват час по-скоро от тях. Сигурно им беше светнало, че можеха да последват ужасни наказателни мерки от това, че са насочили полицията към Уоткинс Гирата. Лоша работа. Това е цената, която плащаш, когато продаваш на дебели престъпници, помисли си Шоу.
Мейсън позвъня на телефона и му отговориха.
— Ало, тук е „Класическо облекло“, търсим господин Уоткинс. Той вкъщи ли е?… А-ха… А-ха.
Шоу забеляза загрижената физиономия на продавача, докато Мейсън споменаваше името на магазина. После се обърна към детектива. Видът на стария му партньор в действие му доставяше удоволствие. Знаеше много добре, че Орестъс Мейсън е стабилен мъж. Не си поплюваше. Стабилен — физически и емоционално. Беше го виждал неведнъж как се оправя в тежки ситуации с трудни типове, без изобщо да изпуска нервите си. Но Мейсън продължаваше да го интригува, защото въпреки всичко запазваше спокойствие, и този свой обезкуражаващо кротък глас на духа, които чудесно демонстрираше в телефонния разговор.