Импелитери запали шевролета.
— Имаш го.
— И карай като нормален човек, Антъни — извиси глас Рита. — Не искам да си разваля новата прическа.
31.
Зеленият джип не беше паркиран пред дома на нито една от приятелките на Реджи. Стоеше пред един китайско-латиноамерикански ресторант в Долен Бродуей, близо до Хюстън стрийт в Манхатън.
Арчи Рейнолдс беше извикал в силовата си група своя доминикански снабдител, действащ по свободното договаряне, Кармен Санчес.
Кармен Санчес дори не беше си направил труда да паркира. Той бе качил своя мощен мотоциклет направо на тротоара и го бе оставил пред самия вход на заведението. Изобщо не му пукаше, че на клиентите им се налагаше да го заобикалят.
Управителят на ресторанта забеляза, че Санчес оставя двуколесното си внушително возило пред вратата на ресторанта, направо на претъпкания с минувачи тротоар, почти закривайки входа, но когато Санчес влезе, му хвърли само един поглед и реши да си държи затворена устата. Не че Санчес впечатляваше с физиката си. Беше нисък и кривокрак като индианец от Амазонка. А заради начина, по който изгледа управителя — с налудничав поглед, който казваше „дай ми само малък повод и ще те съсипя“. Имаше вид на човек, който живее само за да убива и осакатява.
Санчес седна на една маса край прозореца с Арчи Рейнолдс и Реджи Шантавия. Започна да се тъпче с боб и пържено свинско, поглеждайки към Арчи Рейнолдс с навъсен заплашителен поглед. От време на време кимаше на думите, излизащи от устата на Арчи, но не си правеше много труд да вниква в това, което сам казваше. Смисълът на нормалния, правилен английски му се изплъзваше. Жаргонът на гетото, говорен от Арчи, също не означаваше почти нищо за него.
Арчи и Реджи отпиваха от бирите си „Дос екувис“, докато Санчес ядеше. Те бяха привършили блюдата си. Санчес предъвкваше второто. Тъпчеше устата си и преглъщаше. Арчи говореше и отпиваше. Според Санчес, Арчи говореше твърде много.
Арчи се гордееше с плана си. Санчес нямаше нужда от план. Арчи изпитваше удоволствие да обмисля нещата предварително. Санчес рядко се замисляше, било преди, било след това. Неговият метод беше пределно прост. Той прикарваше мотоциклета си до жертвата — на тротоара, до прозореца на някоя кола или насред улицата. Това нямаше особено значение. Изваждаше някакво оръжие — патлак, автоматичен пистолет или карабина. Това също нямаше особено значение. След което дърпаше спусъка, докато не се увери, че жертвата му е мъртва.
Задължително обаче носеше напълно покриващ лицето му мотористки шлем, за да не може никой да го види. И караше мотоциклета си толкова бясно, че да не може никой да го настигне. И през няколко седмици сменяше марката.
Беше избил толкова много народ, че беше престанал да брои жертвите си. Когато започнеха да го издирват прекалено много хора, той просто се прибираше у дома — в Доминиканската република. След време се връщаше, за да убива отново.
Така че, докато Арчи описваше Рахман Абдул Х и къде живее той, как бяха организирани действията на МС-2 и как искаше той да се справят с мюсюлманите, Санчес ядеше и от време на време кимаше, макар и без да разбира.
След като сдъвка и последната хапка, Санчес изтри мазната си уста и каза:
— ’Начи, Попи, ти само ми покажи онез. Окей. Аз ще се погрижа.
— Добрее, но аз искам да убия онзи едър шибалник лично.
— Тогаз го убий, майната му.
— Аз всичко друго ще го уредя. Ти само ги гръмни. Разкарай ги. Погрижи се за онез задници на улицата.
— Да бе, да. Окей. А ке ора?
— Моят източник ми каза, че той обикновено се прибира вкъщи в един часа. Срещаме се пред къщата му в полунощ. — Арчи подаде една бележка с адрес на Санчес. — Аз те посрещам с всичко, което ще ни трябва.
— В полунощ?
— Да — каза Арчи. — Дос орас още, амиго.
Санчес се навъси.
— Точна ли е информацията?
— Ей, хората ми дължат тази информация. Дадат ли ми скапана, невярна информация, загиват! Късмет, че не са мъртви вече, откак се почна цялата тая скапания. Това е мястото, няма грешка.