— Всичко ще е наред, Галак. За мен беше удоволствие да работя с теб. — Прибрах си олекналите дисаги и излязох на улицата.
Очите на Поулгара бяха като стоманени ками, когато дойде отново пред кръчмата.
— Твоето изпълнение вътре не ме очарова много, старче — каза. — Ти се държа извънредно обидно.
— Мисля, че се представих чудесно. Ще ти върнеш ли моето злато?
— И дума да не става, татко. Това злато вече е мое.
Въздъхнах покрусено.
— Е, добре, Поул — предадох се, — щом смяташ, че така е редно. Хайде да намерим някоя конюшня, да купим коне и да тръгваме.
Когато излязохме от Яр Надрак, двамата с Поул можехме вече да говорим свободно.
— Намери ли хората, които търсеше? — попитах.
— Естествено — отговори тя. — Нямаше да те извикам, ако не бях успяла.
— Кои са те?
— Единият е самият Дроста лек Тун.
— Надракският крал? — Това наистина си беше изненада.
Тя кимна с глава.
— Дроста е много сложна личност и би направил всичко, за да се отърве от влиянието на гролимите. Иска да изгради светско общество. Той е непочтен и няма никакви принципи, но желае само най-доброто за кралството си.
— Кои са останалите?
— Един момък на име Ярблек. Наследник е на човек, когото си познавал.
— Да не би на Раблек?
— Разбира се. Нищо не е случайно, татко.
— Толкова съм уморен от това — казах с недоволна гримаса.
— Мислех, че вече си свикнал. Ярблек е делови човек, но е толкова безскрупулен, че вече му е излязло име. Смятам, че като му дойде времето ще ни бъде от полза — на съответната цена, разбира се. Ти имаш още от това злато, нали, татко?
Вървяхме по Северния път на керваните на запад към границата с Драсния. Беше есен и листата на трепетликите и брезите бяха позлатени. Това винаги изглежда прекрасно, но носи в себе си и предчувствие за зима, а на нас все още ни предстоеше да минаваме през планините около Яр Гурак.
Двамата с Поул бързахме, колкото можем, но когато стигнахме планините, късметът ни изневери. Ранен мразовит повей се спусна откъм Мориндланд и ни затрупа под метър и половина снежни преспи. Сковах набързо груб заслон от борови трупи и ние се скрихме от виелицата, която вилня три дни. След това отново продължихме по пътя си. Придвижването ставаше много бавно и характерът на Поул взе да си показва рогата по пладне на втория ден.
— Това е нелепо, татко! — сопна се тя. — Много добре знаеш, че има и други начини да стигнем там, накъдето сме тръгнали.
Поклатих глава.
— Тук сме на територията на ангараките, Поул, а това означава присъствие на гролими. Нека не вдигаме шум, щом не ни се налага. Ако времето се задържи такова, ще преминем без много проблеми.
Но, както и трябваше да се очаква, времето не остана меко. Друга виелица ни застигна, точно когато бяхме на хребета и се наложи да сковавам нов заслон. Трябва да е било по обед на следващия ден, когато при нас се яви посетител. Бурята свиреше около импровизираното ни скривалище, а снегът беше толкова гъст, та не виждахме по-далече от носовете си. Тогава дочухме глас, идващ от бялата пелена.
— Здравейте вие там, в лагера. Идвам към вас, затова не се вълнувайте.
Изглеждаше много възрастен мъж, сух и жилав, а сплъстената му бяла коса приличаше на снега, който покриваше всичко наоколо. Беше увит до ушите с кожи, а лицето му беше длъгнесто, с обветрена кожа и дълбоки бръчки. Очите му обаче не бяха на възрастен човек.
— Май сте я загазили — заключи той, когато се пребори със снежната вихрушка и дойде при нас. — Не усетихте ли, че се задава виелица?
Свих рамене.
— Мислехме, че ще можем да се справим.
— Не и в тези планини. Накъде сте поели?
— Към Драсния.
— Няма да успеете. Късно сте тръгнали. Май ще трябва да презимувате тук.
— Невъзможно — отсече Поулгара.
— Познавам тези планини, момиче. Чак до пролетта няма да можете да се доберете там, за където сте тръгнали.
Той ни хвърли бегъл поглед и въздъхна.
— Страхувам се, че нямате избор, ами по-добре елате с мен. — Не изглеждаше никак въодушевен от тази перспектива.
— Къде отиваме? — попитах го.
— Зимувам в една пещера на миля оттук. Е, не е точно пещера, но пък е по-добро от това, което имате тук. Мисля, че ще мога да ви подслоня за зимата. Поне ще има с кого да си говоря. Магарето ми е много добър слушател, но не ми отговаря често, когато му говоря.
(Обзалагам се, че Гарион и Силк си спомнят много добре този приятел. Натъкнахме се на него в същите планини на път за Ктол Мишрак.)
Никога не ни каза името си. Сигурно някога е имал име, но е напълно възможно да го е забравил. Той приказваше много през тази зима, която ни се стори безкрайна, но в думите му нямаше нищо съществено. Доколкото схванах, животът му беше преминал в търсене на злато по тези планини, но ми се стори, че всъщност не го издирва толкова упорито. На него просто му харесваше да живее в планината.