Не съм срещал друг, който като този мъж да успее да прецени толкова много неща с един-единствен поглед. Още от самото начало разбра, че ние с Поул не сме като другите хора, ала дори и да е имал някакво мнение по въпроса, го запази за себе си.
Аз го харесах, а мисля, че той се понрави и на Поулгара. Тя обаче никак не беше доволна, че той държи магарето си и нашите коне в същата пещера, където живеехме. Те често спореха по този въпрос през онази зима, доколкото си спомням.
Както и предсказа нашият домакин, снежната виелица продължи да навява откъм Мориндланд и преспите ставаха все по-високи. Двамата с него ловувахме, но накрая взе да ми омръзва от неизменното сърнешко месо. Поул е добра готвачка, но дори и нейните рецепти взеха да се изчерпват още преди края на зимата.
Правех се, че не го забелязвам, но въпреки неприязънта на Поул към този малък звяр, магарето взе да се привързва към нея. Любовта му се изразяваше в това да я блъска с глава, когато тя най-малко очакваше. Изглежда мислеше, че е много забавно да я изненадва по този начин.
Когато вече ни се струваше, че зимата ще продължи вечно, една сутрин старецът излезе пред пещерата и взе да души въздуха.
— Май най-сетне си отива — каза той. — Откъм Драсния ще задуха топъл вятър още преди да е дошла нощта. Ще разтопи снега много бързо. След няколко дни реката ще прелее коритото, но до края на седмицата ще можете да тръгнете на път. Беше ми приятно с вас, но дойде време да се разделим.
— Ти накъде ще тръгнеш, когато се оправи времето? — попита го Поул.
Той се почеса по главата.
— Още не съм решил — отвърна. — Вероятно на юг, а може и обратно към Мориндланд. Най-добре ще е да видя накъде духа вятърът като му дойде времето. А най-добре е да оставя магарето само да реши. Всъщност това няма голямо значение за мен, щом ще остана в планините.
Прогнозата за времето се оказа много точна. Към края на седмицата двамата с Поул се сбогувахме с него и потеглихме. Под дърветата още имаше купчини сняг, но пътеките се виждаха ясно. След около четири дни стигнахме границата на Драсния, а седмица по-късно бяхме в Боктор.
Заразата, за която споменах, вече не върлуваше из Западна Драсния, но нейни жертви бяха станали бащата на Родар и майката на Силк. Кралят беше починал, ала майката на Силк — не. Болестта я беше обезобразила, но милостиво й беше отнела и зрението, така че не можеше да види в огледалото ужасяващото си лице. Силк и баща му обаче виждаха, но нито с дума не позволиха тя да разбере какво се беше случило.
Двамата с Поул останахме в Боктор за коронацията на Родар. После купих лодка, за да отплуваме надолу през мочурищата по река Мрин. Не харесвам блатата. Но пък по Великия северен път по това време на годината имаше много пътници, за да можем спокойно да се движим по него.
Зимите може и да са ужасни, но има дни през пролетта, които са още по-лоши. Особено пък в мочурищата. В деня, когато двамата с Поул напуснахме Боктор, започна да вали и продължи така цяла седмица. Започнах да се чудя дали не е имало ново слънчево затъмнение, което да промени времето.
Сигурно на всеки някога се е случвало да прекосява мочурищата. Няма как да се разминете с това, ако отивате към Боктор откъм западната страна. За тези обаче, на които не им се е случвало, съм длъжен да кажа, че това е едно огромно тресавище между коритата на реките Мрин и Алдур. Там маларията, тръстиките и жилавите върбови храст, потопили върхове в тинята, са в изобилие. Реките, които напояват това блато, са знак, че водата му не е застояла, но техните притоци са толкова лениви, че не се различават много от блатните води. Най-сигурният начин да минеш с лодка през блатата е да я придвижваш с дълъг прът. Гребането не е подходящо, защото някои от проходите между тръстиките са толкова тесни, че няма простор за греблата. Не обичам да направлявам лодка с прът, но в тресавището човек няма голям избор.
— Май трябваше да наемем кола от някой търговец в Боктор — казах мрачно една дъждовна утрин. — Досега да сме на половината път до Дарин.
— Много е късно вече да се връщаме обратно, татко — каза Поул. — Просто продължавай да оттласкваш лодката.
По едно време наоколо започнаха да се мяркат различни блатни животинки, а после за моя най-голяма изненада, когато отминахме един бент по канала, пред нас се изпречи къща! Тя по-скоро приличаше на колиба, построена от поставени под наклон трупи и покрита с тръстиков покрив. Стоеше насред горичка плачещи върби върху малък остров, извисил се над безкрайната водна шир.