Когато съвсем приближих лодката до островчето, едно от блатните животинчета заплува напред, скочи на калния бряг и шльопна точно на прага на къщата. Вратата се отвори, една жена застана на прага и мрачно се взря в дъждовната пелена пред себе си.
— Добре дошли в дома на Вордай — посрещна ни тя, но гласът й не звучеше приветливо.
— Малко сме изненадани, че някой живее в място като това — провикнах се.
— За това си има причини — отговори тя. — Влезте вътре, поне докато спре дъждът.
Получавал съм и по-любезни покани през живота си, но нещо ми подсказа, че трябва да приема тази, независимо от тона, с който беше отправена.
Избутах лодката до брега и двамата с Поул слязохме на кишавата земя.
— Значи ти си Вордай — обърна се Поул към жената на прага на колибата.
— А ти пък трябва да си Поулгара — отвърна тя.
— Май не схващам за какво става дума — намесих се аз.
— Ние се познаваме по име, татко — каза Поул. — На Вордай още й казват Вещицата от блатата. Тя е в изгнание и за нея блатата са единственото безопасно място в Драсния.
— Сигурно защото пъновете тук са толкова мокри, че от тях не може да се получи никаква свястна клада, на която да ме изгорят — каза с горчивина обитателката на хижата. — Елате вътре да се скриете от дъжда.
Вещицата от блатата беше стара жена, но по лицето й още личаха следите на отминала безмерна хубост. Сега обаче върху него беше останала само дълбока горчивина. Съдбата не е била ласкава към вещицата Вордай.
Никой, който се е застоял по-дълго в Драсния, не е пропуснал историите за Вещицата от блатата. Винаги съм бил убеден, че това са просто приказки и вероятно повечето от тях са точно това. Тя най-вероятно не беше вещица и, сигурен съм, никога не беше стигала дотам да подмамва непредпазливи пътници в смъртоносните блата. Конкретни случки от нейното минало показваха, че тя изобщо не се интересува от човешкия род.
Отвътре колибата й беше педантично подредена. Таванът бе нисък и обкован с греди, а дървеният под беше изстърган до бяло. Над огнището висеше гърне, в една ваза бяха натопени диви цветя, а на прозорците имаше перденца.
Вордай беше облечена в обикновена кафява рокля и леко накуцваше. Изглеждаше уморена и преживяла трудни моменти.
— Значи това е известният Белгарат — каза тя, докато вземаше прогизналите ни дрехи и ги провесваше близо до огъня.
— Май си разочарована, а? — попита Поул.
— Не — отвърна Вордай, — не съвсем. Той е точно такъв, какъвто очаквах. — Тя посочи масата. — Заповядайте, мисля, че в гърнето има достатъчно храна за всички.
— Знаела си, че идваме, нали, Вордай? — досети се Поул.
— Естествено. Нали съм вещица все пак.
Едно от блатните животинчета пробяга през отворената врата, изправи се на късите си задни крачета и издаде странен чуруликащ звук.
— Да — отговори му Вордай, — знам.
— Значи е истина — загадъчно каза Поул с очи, вперени в животинчето.
— Много необикновени неща са истина, Поулгара — отвърна Вордай.
— Не бива да си правиш експерименти с тях, нали знаеш.
— Аз не им правя нищо лошо. Забелязах, че е опасно да се експериментира с хора. Затова предпочитам компанията на блатните животинки пред тази на някой мъж.
— Те поне са по-чисти, ако не друго — съгласи се Поулгара.
— Защото се къпят много по-често. Скоро дъждът ще спре и вие с баща ти можете да продължите пътя си. А преди това ще ви предложа закуска. Искам да ви засвидетелствам моето гостоприемство, докато сте под покрива ми.
Аз изобщо не проумявах много от случващото се пред мен. Явно изследователските интереси на Поулгара вече се бяха прехвърлили към заниманията на вещиците, които аз високомерно бях занемарил. Поулгара и Вещицата от блатата говореха за неща, напълно непонятни за мен. Единственото, което успях да схвана обаче беше, че тази самотна жена е изтърпяла много мъки в миналото си.
(Добре де, Гарион, знам какво си мислиш. Което си е право, наистина съжалявах Вордай — почти колкото Илесса. Все пак не съм чудовище. Защо мислиш, че направих това, което сторих, когато двамата със Силк пресичахте блатата на път за Ктол Мишрак? Можеш да си сигурен, че не беше защото нямах друг изход.)
Както каза Вордай, небето се проясни по обед, двамата с Поул облякохме изсушените си дрехи и отново се качихме на лодката.
Вордай дори не си направи труда да ни изпрати.
Избутах лодката през още един бент в непрестанно криволичещия канал, който следвахме от самото начало. Когато самотната къща се изгуби от погледа ни и ние отново се озовахме насред безкрайното мочурище, очите на Поул се изпълниха със сълзи. Замълчах, защото не смятах, че ще е подходящо да я питам каква е причината. Когато случаят го изисква, Поул може да бъде много груба, но тя не е лишена от душа и човешки чувства.