— Ще кажа за това на Родар — реших аз. — Драснианските разузнавателни служби са способни да подклаждат този огън. А Ктучик какво прави?
— Ктучик е твоя задача, Белгарат. Чух, че бил свикал Съвет на първосвещениците. Но те едва ли някога ще имат решаващо значение, след като се водят по политиката на гролимите. Видях няколко кервана на мурги на юг, когато идвах насам. Имат ли някаква задача?
Кимнах.
— Идват на запад и се преструват, че търгуват. Сигурно това е идея на Чамдар. Той може да разчита предзнаменованията като нас, затова знае, че решителният миг е близо. Явно иска да има широка подкрепа по тези места.
— Той къде е сега?
— Последно чух, че е в Толнедра. Драснианското разузнаване го следва по петите и ме държи в течение.
— Май всички в Западните кралства са ангажирани да вършат твоята работа, а, Белгарат?
— На това му се вика „споделена отговорност“, братко. Сега се случват съдбоносни неща, затова аз трябва да съм с развързани ръце.
— Знаех си, че ще намериш елегантно и приемливо обяснение за това, дето се шляеш без работа. Само не си облекчавай живота твърде много, Белгарат. Когато настане мигът, може да ти се наложи едновременно да си на шест-седем места. Хайде да видим близнаците. Сблъсъкът между Закат и Таур Ургас може да разплете още няколко нишки в Мрин.
За наше огорчение обаче, това не се случи. Кодексът на Мрин си остана затворен и неподатлив на разчитане, какъвто си е бил винаги. Оставаше ми само да се примиря, че Необходимостта си знае работата и умишлено ме държи в неведение.
(Мисля, че никой от нас досега не е отдал заслуженото на близнаците за къртовския им труд през вековете. Двамата мили алорнски овчари бяха от огромно значение за делото ни, защото бяха наши водачи. Ние обхождахме надлъж и нашир света, защото те ни казваха какво да правим. Необходимостта не си даваше труда да контактува директно с нас. Вместо това тя се свързваше с близнаците. През тези години те изтъркаха шест-седем копия от Кодекса на Мрин и от Дарин. Боговете знаеха, че нито аз, нито Белдин притежаваме такова упорство и търпение. И до ден днешен ако близнаците ми кажат да скоча, вече ще съм близо половин метър над земята, преди да си дам труда да попитам: „А накъде да скачам?“ Сигурно точно това е имал наум Алдур, когато прати да повикат най-напред тях. И Учителя беше роб на Необходимостта също като всички нас. Ето затова сме заедно тук сега, предполагам.)
Белдин остана в Долината около седмица, а после се върна в Южен Ктол Мург, за да поеме самотното си бдение над спящия брат на Учителя. Не много след неговото заминаване аз поех към Боктор да предупредя Родар за раздора между Закат и Таур Ургас. Крал Родар не беше станал по-строен от преди, но умът му със сигурност се развиваше още по-бързо от неговата талия. Той хитро присви очи и ме погледна косо, когато му разказах какво става в Малория.
— Това не е правдоподобно, Белгарат. Един крал на мургите не би се вълнувал чак толкоз какво става в Малория, че да си прави труд да организира заговори. Цял океан дели двете държави. Наближава да се случи някакво събитие, нали? Докладите, които получавам, показват недвусмислено, че нещо съдбоносно се носи из въздуха.
Няма никакъв смисъл да се опитва човек да скрие нещо от Родар — шпионите му бяха прекалено добри, а умът му — твърде бърз.
— Защо просто не обобщим, че живеем в интересно време и да спрем дотук, Родар? — предложих му аз.
— Ще има ли война? Ако е така, по-добре отсега да заповядам мобилизацията на още хора във войската ми.
— Това би било доста прибързано. Не давай твърде явен израз на подготовката си за война. Вместо това съсредоточи силите си върху враждата между Малория и Мург. Ако все пак се стигне до война, не искам тя да завари ангараките сплотени. — После промених темата. — Кога ще се жениш?
— Няма да е много скоро — тонът му беше уклончив и той доби смутено изражение. Сега, като се замисля, разбирам, че по онова време той вече е бил хвърлил око на Порен, а доколкото си спомням, тя тогава беше едва на тринайсет.
Продължих към Вал Алорн, а оттам — към Острова на бурите. Нямах някаква конкретна задача по време на тези пътувания, но винаги съм се чувствал по-спокоен, когато наглеждам отблизо алорните. Те все успяват да се заплетат в някакви неприятности, ако не им държиш юздите изкъсо.
През 5349 г. внукът ми Дарал беше премазан от свличане на камъни в кариерата, където работеше. Аз незабавно поех към Анат. Естествено, с нищо не можех да променя станалото, но въпреки това отидох. Смъртта на член от семейството не може да отмине незабелязано, а Поулгара винаги я преживява много болезнено. Сигурно си мислите, че досега ние с Поул сме се научили да гледаме философски на преходността на човешкия живот, но това не е така. Разбира се, аз обичах Дарал, той беше мой внук в края на краищата. Но все някак се бях примирил с мисълта, че един ден той ще остарее и ще умре. Това неизменно се случва и никой не е в състояние да го промени. Поулгара обаче не е емоционално подготвена да приеме философски подобна закономерност. Тя винаги преживява смъртта на своите близки като един вид лична обида. Вероятно затова толкова се отдаде на медицинските проучвания. А за един лекар смъртта винаги ще остане враг.