Опитах се да утеша Поул с обичайните баналности, но това изобщо не й помогна.
— Просто си върви и ме остави, татко — каза меко тя. — Сама ще се справя с това.
Аз се измъкнах тихо и продължих надолу по улицата, за да поговоря с Геран.
— Какво точно се случи? — попитах го.
— Трябва да е имало невидима цепнатина в скалата, дядо — печално отвърна той. — Двамата с татко лично я бяхме проверили от върха до основата. Изглеждаше напълно здрава и отникъде не кънтеше на кухо. Работниците къртеха блокове от върха и изведнъж всичко полетя надолу. Татко беше при основата и нямаше никакъв шанс да се спаси, когато камъните се стовариха отгоре. — Изведнъж лицето му доби ядно изражение и той стовари юмрук върху масата. — Нямаше никаква причина това да се случи, дядо! Не беше възможно скалата да се разцепи така! Ще раздробя тази планина на ситни камъчета, но ще разбера откъде дойде тази каменна лавина!
(Сега вече знам защо се случи така и кой носи отговорността. Затова изпитвам огромно задоволство от онова, което Гарион направи на Чамдар в Леса на дриадите.)
Поулгара беше безутешна. Нямаше нито думи, нито действия, с които бих могъл да й помогна. Тя се затвори в стаята си и отказваше да говори с нас. Понякога се боях да не полудее от мъка.
Жената на Дарал обаче не издържа и изгуби ума си.
Отначало това не личеше на пръв поглед. След първоначалните бурни изблици на отчаяние тя стана изведнъж някак неестествено спокойна. Две седмици след погребението се върна към обичайните си домашни задължения — чистеше къщата, метеше двора и готвеше, сякаш нищо не се е случило. Започна дори доста често да си пее, докато се въртеше около печката.
Сигурен съм, ще се намерят хора да кажат, че това е един много здравословен начин за справяне с мъката, но те са на грешен път. Смъртта на съпруга или съпругата отваря рана, която с години не може да бъде изцерена. Повярвайте ми, наистина е така. Ако моята лична мъка не беше толкова дълбока и всепоглъщаща, не бих пропуснал тревожните симптоми, че нещо не е наред.
Алара готвеше обичайните си гозби и винаги поставяше на масата чиния и за Дарал. После, когато вечерта започваше да се спуска, тя непрекъснато сновеше до външната врата и заничаше разтревожено към единствената улица в Анат, сякаш чакаше някой да дойде за вечеря. Всички признаци говореха за нейната лудост. Просто не мога да повярвам, че двамата с Поул ги пропуснахме.
(Ако тогава бях само малко по-наблюдателен, щях да разбера веднага кой е отговорен за смъртта на Дарал и лудостта на Алара. Ако бях го проумял, щях да преобърна света с главата надолу, но да открия Ашарак Мурга. А когато го пипнех, щях да прережа гърлото му чак до вратните прешлени, при това с тъпо острие. Естествено, това би ми отнело време, но пък щях да се наслаждавам на всяка минута от отмъщението си.
Разбира се, че съм жесток. Вие не сте ли го забелязали досега?)
Не казвам, че Алара изведнъж започна да гледа несвястно. Просто стана някак отнесена и неадекватна, което може би е още по-лошо, когато се сблъскаш с такова поведение. Когато Поулгара се съвзе, тя трябваше неотлъчно да се грижи за Алара, а това придоби огромно значение с течение на времето.
Аз реших да победя собствената си мъка като тръгна на път. Ходенето по трийсет мили на ден може да заглуши всяка емоция. Съвсем не ми се щеше да се връщам отново към гмуркането при кейовете на Камаар.
През късната пролет на 5351 г. се оставих краката да ме отведат отново в Долината, където Копието вече ме чакаше.
— Ние го изпуснахме, Древни — каза той с видимо неудобство. — Моите хора го наблюдаваха непрекъснато, но един ден той просто се изпари. Чамдар е мург, а те не са толкова умни.
— Той е измамник, Кендон — въздъхнах. — Май е време да си сложа отново скитническия костюм. Най-добре ще е сам да го открия.
— Не си ли малко стар за подобна задача, Благочестиви? — попита ме той с учудваща прямота. — Моя работа е да съм постоянно по следите на Чамдар. Защо не ме оставиш аз да го открия?