Неколцина от приятелите му обаче не били толкова пияни. Казвали са ми, че след тази нощ окончателно отказали пиенето и прекарали остатъка от живота си като заклети трезвеници.)
„Татко!“ — достигна до мен гласът на Поулгара.
„По-добре се връщай веднага, Поул! Незабавно!“
Коленичих на земята и разпових бебето, което току-що бях уловил във въздуха. Доколкото можех да установя от един поглед, Гарион беше невредим. Дори не плачеше. Погледът му беше пълен с тъга, когато очите ни се срещнаха за първи път, и ме разтърси с неочаквана сила от глава до пети. Изпълни ме внезапна радост и възхищение — нямаше никакво съмнение, че именно той беше този, когото очаквахме.
Извърнах се към горящата къща с надежда, че все още има някакъв шанс да спася Геран и Илдера, но всички пътища натам бяха отрязани. Не почувствах никакъв живот да тупти насред пламъците. Тогава се строполих на снега и избухнах в плач.
Поул ме завари облян в сълзи и коленичил до бебето.
— Какво се случи, татко? — попита тя.
— Тук беше Чамдар — почти й изкрещях. — Огледай се, Поул! Какво мислиш, че се е случило?! Защо си излязла така внезапно?
По-късно горчиво съжалявах заради своето избухване.
Очите на Поул се изпълниха с горест при това обвинение. Тя погледна към пламтящата къща.
— Има ли някаква надежда? — попита.
— Никаква. И двамата са мъртви.
Това отне и последните сили на Поулгара.
— Аз се провалих, татко! — простена горчиво тя. — Беше ми поверена най-отговорната задача в историята и аз не можах да я изпълня!
Аз се опитах да заглуша собствената си болка.
— Няма време за окайване, Поул — казах остро. — Трябва да отнесем бебето далече оттук. Чамдар ми се изплъзна, но може да е още някъде наоколо.
— Защо му позволи да избяга?
— Нямах друг избор. Трябваше да спася бебето. Нямаме повече работа тук, Поул. Да се махаме!
Тя се наведе и повдигна Гарион с тази особена нежност, която е проявявала винаги към многобройните малки дечица, които всъщност не бяха нейни собствени рожби. Когато се изправи, очите й бяха добили стоманен блясък.
— Чамдар има да отговаря за много неща.
— Така е, Поул, и аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да съм сигурен, че ще отговаря поне седмица. Какво стана с Алара?
— Скочи от ръба на една скала. Тя е мъртва, татко.
Яростта ми отново се възпламени.
— Това ще струва на Чамдар още една седмица — обещах.
— Добре. Аз взимам детето, а ти тръгвай подир Чамдар.
Поклатих глава.
— Няма да я бъде тая, Поул. Най-напред ще отведа вас двамата на безопасно място. Моята основна грижа и отговорност е загърната в това одеялце. Да вървим!
Двамата с Поул напуснахме селцето и навлязохме дълбоко в гората, като се държахме далече от пътищата и всичко, което само далечно напомняше за пътека. По това време на годината подобно пътуване не беше никак приятно. Реших проблема с прехраната на Гарион по много находчив начин — откраднах коза от една усамотена ферма.
Най-накрая се спуснахме от планината и аз отведох Поул в нейната къща в Ерат. След това се отдалечих на известно разстояние и призовах близнаците. Говорих с тях толкова кодирано, че не съм сигурен дали ме разбраха напълно. Оставаше ми само да се надявам, че са схванали за какво става дума, когато им казах, че ми трябват в „розовата градина“.
После се върнах в оплетената с розови храсти къща на Поул.
— Трябва да пристигнат съвсем скоро — казах й. — Ще остана, докато дойдат.
— Аз ще се справя, татко. Не позволявай на Чамдар да ти се изплъзне.
— По-важно е да не му позволя да ме проследи. Ще остана. И не се опитвай да спориш с мен за това! — Погледнах през прозореца към оголената от зимата градина. — Мисля, че къщата ти е прекалено усамотена, за да си в безопасност тук. Изчакай да мине зимата, а после намери някое отдалечено село или самотна ферма и се слей с останалите сендари. Не прави нищо, което би привлякло вниманието, докато аз не се разправя с Чамдар.
— Както кажеш, татко.
Винаги ставам нервен, когато Поул се държи прекалено смирено.
Близнаците явно бяха дешифрирали моето послание, защото пристигнаха на следващата сутрин. Поговорих с тях накратко и поех на север към Боктор, за да се срещна с Преследвача. Длъжността, ако изобщо можеше да се нарече така, в този момент беше заемана от един скромен и малко известен чиновник в разузнавателното управление, на вид напълно незабележителен човечец на име Конар.
— Трябва ми принц Келдар — рекох рязко. — Къде е той?
Конар внимателно отмести купчината документи, които четеше в момента.