— Какво си направила? Поулгара, там е Торак! Сега знае, че си тук!
— Не се вълнувай, старче. Беше ми казано да го сторя. Няма начин Торак дори да подозира за моето присъствие в Крепостта. Той е в кулата си заедно със Зедар.
— Откога става това с теб?
— Май откакто напуснаха Малория. Да предупредим алгарите, а после може да ни остане време и за закуска. Цяла нощ съм на крак и съм прегладняла.
Сутринта преваляше, когато ангараките затвориха пръстена си около Крепостта, а по обед предприеха и първата атака, за да добият представа за нашите сили. Алгарите и драснианските копиеносци стояха скрити зад зъберите и това май леко изнервяше генералите на Кал Торак. Те докараха обсадните машини и започнаха да мятат камъни, опитвайки се да прехвърлят стените. Това обаче не им се удаде, защото укрепленията бяха много високи. Наблюдавах как инженерите им трескаво се опитват да насочат катапултите и да променят траекторията на камъните.
После, по-скоро за да предизвикат някаква реакция у защитниците, отколкото с надеждата за успех, те атакуваха главната порта. Дотъркаляха отпред стенобойни машини, макар изобщо да не беше необходимо. Портата не беше заключена. Първи през нея минаха тулите. Изглежда те винаги вършат мръсната работа в обществото на ангараките.
Не съм сигурен даже дали осъзнаха на какво се натъкват, когато влетяха през вратата. Както казах и преди, Крепостта не беше град в обичайния смисъл на думата. Тези огромни стени не защитаваха домове и обществени сгради. Те обкръжаваха сложен и оплетен лабиринт от тесни и криви коридори с високи стени без покрив. Тулите се втурнаха в него и единственото, което се изпречи насреща им, беше геометрия. Видяха пред себе си коридори с прави и пресечени линии, толкова сложни наглед, че сякаш преливаха една в друга в невъзможни измерения.
Защитниците позволиха на тулите да се полутат из този лабиринт около час, после излязоха от прикритията си върху шестметровите вътрешни стени и унищожиха нашествениците.
А генералите на Малория и кралете на западните народи на ангараките още не бяха зърнали дори един-единствен защитник. Повече не видяха и ордата тули. Бяха изпратили няколко хиляди воини през портата, а нито един от тях не се върна обратно. Поне не през същата врата.
Следващата нощ започнаха да виждат един по един мъжете, които пратиха да атакуват първи вътрешността. Алгарските катапулти взеха да мятат от стените телата на мъртвите тули точно в средата на лагера на ангараките. Много трудно е да заспиш, когато отгоре валят тули.
На следващия ден атаките бяха подновени. В Крепостта имаше три клана на алгарите. Останалите бяха извън нея. Кал Торак обкръжи Крепостта, а свободно придвижващите се алгарски конници обкръжиха него. Те не заеха позиции, нито пък се втурнаха да копаят окопи, както обикновено постъпват обсаждащите. Конницата има други способи. Тя непрестанно се движеше, а генералите на Кал Торак и подчинените му крале не знаеха откъде точно ще ги връхлети. За тях и извън, и вътре в Крепостта беше еднакво опасно.
След няколко дни се убедих, че тактиката на Чо-Рам работи съвършено. Двамата с Поул се сбогувахме с Гелан, майка му и вождовете на клановете, защитаващи Крепостта. После отлетяхме на запад през дъждовната и пронизвана от ветрове мрачна пелена, която сякаш завинаги се беше спуснала над земята. Чакаше ни още работа.
След като Кал Торак беше прикован задълго в Алгария, ние имахме време да разширим и изгладим стратегията си. Преместихме мястото на съвещанията от Рива в Тол Хонет, за да имаме подръка съветите на Императорския военен институт и Генералния щаб на Толнедра. Работата с професионални военни беше новост за мен. Въпреки тяхната страховита репутация, алорните в най-добрия случай са просто талантливи аматьори. Заслуга за това имат най-вече наследствените им способности. Воинът по рождение няма и една десета от достойнствата на човека, който е минал през всички чинове във военната йерархия, за да стане генерал. Толнедранските офицери имаха в запас цял набор от разработени планове за всякакви изненади. За редовия алорн бойното поле е място, където връхлита с дива ярост, за да унищожи всичко, попаднало в полезрението му. Включително дървета и храсти.
Макар Ран Борун лека-полека, пък било и с неохота, да приемаше вероятността ние с Поул да притежаваме способности, които според здравия разум не би трябвало да съществуват, двамата стояхме настрана по време на разговорите. Бях казал на императора, че няма смисъл да разстройваме генералите като им казваме неща, които психически не са подготвени да приемат. Ако разкриех, че наближавам седемхилядния си рожден ден, щяха да изхабят толкова сили в доказване на моята невменяемост, та нямаше да имат време за наистина важните дела. Просто ги уведомихме, че двамата с Поул сме риванци и с това приключи представянето.