„Добре, Белкира — изпратих мисълта си аз, — кажи на Бранд да даде сигнала.“
Този път Бранд наду два пъти своя рог. Чо-Рам отвърна по същия начин. Мандор обаче едва не си издуха дробовете през своя рог — той започна да свири непрекъснато и пронизително.
После портите на Во Мимбре се отвориха с трясък и рицарите се понесоха в атака. Атаката на рицарската кавалерия е може би най-известната атака в историята, затова едва ли ще ми се наложи да я описвам детайлно. Пък и едва ли бих могъл да ви я предам в най-големи подробности, защото точно в този момент нещо друго привлече погледа ми. Кулата от черно желязо на Кал Торак беше в центъра на ордите и аз зърнах гарван да кръжи над нейния връх. Бях сигурен, че това не е обикновен гарван. Или Зедар искаше лично да види мимбратите или като мен беше решил, че е най-добре да ръководи битката някъде отвисоко.
Него обаче го чакаше изненада. Едно самотно бяло петънце започна да пада право насреща му, докато той се издигаше над бойното поле. Тази странна форма на атака е крайно неприсъща на бялата сова, а и нито една обикновена сова не би ловувала посред бял ден.
Разхвърча се облак от черна перушина, когато совата нападна, а Зедар се устреми надолу, крякайки от ужас.
Малорианците на Кал Торак бяха добри войници, признавам им го. Но никой не е способен да удържи атаката на мимбратските рицари. Изчислих, че на полето има най-малко десет хиляди от тях. Първите им редици атакуваха с насочени напред пики, а трясъкът, който се чу, когато удариха малорианците, беше страховит. Мога със сигурност да потвърдя, че атаката дори не се забави, когато първите малориански редици попаднаха под копитата на конете.
С месеци бяхме обсъждали именно тази тактика в Императорския военен институт на Тол Хонет. Атаката на мимбратските рицари имаше една-единствена цел. Тя трябваше да прикове малорианците по местата им, така че да не се втурнат да помагат на фланговете. Мимбратите обаче са ентусиасти. Мандор, който предвождаше рицарите, даде да се разбере недвусмислено, че ще напредва, докато стигне желязната кула на Кал Торак, и се кани лично да заблъска по вратата й. Рицарите дадоха жертви, разбира се, но по-малко, отколкото очаквахме. Желязната броня си има добри страни все пак.
Освен всичко останало, свирепата атака деморализира малорианците. Те не я очакваха, защото нямаше никаква причина тя да бъде проведена точно сега. Во Мимбре стоеше непоклатим като скала и удържа неистовите нападения в продължение на два дни. По нищо не личеше, че на третия ден ще е различно. Елементът на изненада също беше предвиден в плановете ни. Втрещените малорианци се огънаха, когато мимбратите ги атакуваха отблизо и нападателите прокараха широка пътека сред редиците им.
„Татко! — прозвуча гласът на Поулгара в главата ми. — Зедар отново опитва нещо. Преди малко пак излезе от кулата.“
„Накъде тръгна?“
„На изток. Приел е формата на сръндак.“
„Ще го проследя.“
Промених посоката на полета си над армията на мургите и видях Зедар да тича бързо през редиците с червени ризници. Така и не можах да разбера защо избра именно тази форма. Много добре знаеше коя е моята любима форма и да предпочете сръндак за своето преобразяване не беше най-удачният избор. Взех известна преднина пред него, кацнах на земята близо до полите на планината и се превърнах във вълк. Той беше набрал голяма скорост, когато стигна до моето скривалище. Скоковете му не намаляха, когато се устреми нагоре по хълма, а неговите клонести рога проблясваха на слънцето. Спря внезапно, щом се появих ръмжейки иззад близките храсти. Опита се да се изплъзне и да ме заобиколи, но аз не му позволих. Бях твърде близо. Явно денят на Зедар не започваше добре.
Не се опитах да го убия, макар да бях убеден, че точно това трябва да направя. Ухапах го няколко пъти на места, които знам, че са особено чувствителни. Той се обърна мълниеносно и хукна обратно към редиците на мургите. Беше забравил, че не бива да се обръща с гръб към вълк. Затичах се след него, хапейки свирепо задницата му. Бях сигурен, че дълго време, след като приеме истинската си форма, няма да може да седне на задните си части.