Докато пътувах на север, открих нещо за женската природа. Където и да спирах, дали в селце, малко градче или усамотена ферма, рано или късно някоя жена се приближаваше и ме питаше: „Каква е последната мода в двора? Колко дълги са роклите? Как си носят косата дамите там?“ Нищо не би могло да обслужи по-добре моя замисъл. Зад себе си оставях диря от бели кичури също като следата на черекски кораб при попътен вятър.
Внимателно избягвах фамилиите, за които се грижех през вековете. Хрумна ми, че Чамдар може да е достатъчно схватлив, за да осъзнае, че е способен сериозно да развали предсказаното от Мрин, ако успее да убие няколко възлови за историята наследници. Но моя първа грижа си остана да опазя Гелан, така че избягвах Селин, сякаш там върлува шарка.
Както се оказа по-късно обаче, опасността за Гелан не е била от физически, а от душевен характер.
Отправих се към Медалия в Централна Сендария. Срещу дребни монети разказвах шарени истории насред централния площад и посвещавах дамите в последните модни веяния откъм Тол Хонет. Преспивах из оборите и сайвантите в покрайнините на града. След като близо седмица вече кръстосвах надлъж и нашир Медалия, измъченият глас на Поул ме събуди посреднощ.
„Татко, имам нужда от теб.“
„Какво се е случило?“
„Имаме проблем. По-добре ела колкото се може по-скоро.“
„Какво става?“
„Ще ти кажа, когато дойдеш. Някой може да подслушва. Промени външността си.“
После гласът й се изгуби. Ето ти на тебе загадка! Поулгара е най-хладнокръвният човек на света, освен ако нещо не я извади от равновесие. Но почти нищо не може да я разтревожи, а този път наистина звучеше изплашено. Ето защо се надигнах веднага, изтръсках сламата от наметката си и незабавно напуснах Медалия.
Стигнах покрайнините на Селин още преди зазоряване, прерових паметта си за някоя подходяща дегизировка и се превърнах в плешив дебелак. После се отправих към работилницата, където обикновено Гелан правеше своите бъчви. Поулгара беше отпред и енергично метеше стълбището, без да се замисля колко рано беше всъщност.
— Къде беше досега? — подхвана ме тя, докато се приближавах към нея. Не зная как, но винаги успява да проникне зад дегизировката ми.
— Успокой се, Поул. Какво толкова те е подпалило?
— Влез вътре! — Тя ме въведе в работилницата. — Гелан още спи — прошепна, — но искам да ти покажа нещо. — Отведе ме до някакъв килер в дъното на помещението. Отвори вратата му и извади оттам дреха от рунтава кожа. Сърцето ми се качи в гърлото — беше изработена от меча кожа.
— От колко време е това? — прошепнах на дъщеря си.
— Не съм съвсем сигурна, татко. Гелан е някак отчужден и неуловим през последните шест месеца. Излиза почти всяка нощ и се прибира едва рано сутрин. Отпървом си мислех, че може би изневерява на Енала.
— Това жена му ли е?
Тя кимна и внимателно върна дрехата на мястото й в килера.
— Ела да излезем навън — пошушна. — Не искам да слезе долу и да ни завари пред килера.
Излязохме отново на улицата и тръгнахме към ъгъла.
— И така — започна разказа си тя, — майката на Гелан беше болна и аз денонощно стоях край леглото й. Сега вече е по-добре и едва онази вечер имах възможност да го проследя. Той слезе в работилницата и натъпка в една торба тази дреха. После се спусна край езерото и вървя покрай брега, докато стигна голямата клисура, обрасла с дървета, която е на около миля източно от града. Там вече имаше близо дузина други алорни, заобиколили голям огън в центъра на клисурата. Всички бяха облечени в мечи кожи. Гелан навлече своята и се сля с останалите. Съвсем ясно е, че е станал член на Мечия култ.
Започнах невъздържано да ругая.
— Такова поведение няма да реши нищо, татко — сряза ме студено Поул. — Какво мислиш да правиш оттук нататък?
— И аз не знам. Кой изглеждаше водач на това мило събиране онази нощ?
— Имаше един от тях с брада и расо на свещеник на Белар, който най-много говореше.
— Каза ли нещо съществено?