— Не мисля. През повечето време само повтаряше изтъркани стари лозунги от рода на: „Алория е една!“, „Проклети да са децата на Бога-Дракон!“, „Белар е нашият повелител!“
— Поул, ти трябваше да следиш отблизо Гелан. Как допусна да се случи подобно нещо?
— Изобщо не съм го очаквала, татко. Той беше толкова разумен.
— Този свещеник свързан ли е с местната алорнска църква?
— Не, доколкото забелязах, той не е от Селин.
— Как изглеждаше?
— Доста набит, но може така да ми се е сторило заради расото. Не успях много добре да видя лицето му. Брадата сякаш започваше направо от очите.
— Рус ли беше, имам предвид изглеждаше ли като повечето алорни?
— Не, беше много тъмен. Косата и брадата му бяха почти катранено черни.
— Това всъщност не е от голямо значение. Има много тъмнокоси драснианци и алгари. Редовно ли ходи Гелан при тях?
— Почти всяка нощ.
— Тогава довечера ще го проследя. Искам да зърна този облечен в кожа свещеник на Белар. Връщай се вкъщи, Поул. Ще стоя далече от работилницата на Гелан днес. Подозрителността всъщност крепи Мечия култ. Ако Гелан усети, че съм наоколо, може да реши да пропусне срещата.
Скитах се безцелно около Селин цял ден. Ушите и очите ми бяха отворени широко, но държах устата си затворена. Знаех какво търся, а да откриеш членовете на Мечия култ не е чак толкова трудно. Всички те са алорни, разбира се. Очите им постоянно шарят, те са нервни, подозрителни, напрегнати и маниакално предпазливи като всички глупаци, които имат чувството, че знаят някаква много важна тайна.
Изненада ме, че почти навсякъде в Сендария има параклиси на култа. Сендарите, независимо от каква раса произхождат, са твърде разумни, за да позволят да бъдат въвлечени в подобен фанатизъм.
Помотах се още по улицата, където беше работилницата на Гелан, докато най-накрая вечерта се спусна над Селин. Вече беше мръкнало, когато той крадешком се измъкна от вратата, нарамил конопена торба. Гелан беше към края на трийсетте и крехкото телосложение от неговото юношество беше отстъпило пред яките мускули на зрелостта. Явно сега пускаше и брада. Всички от Мечия култ носят бради по неясна за мен причина. Той се запъти надолу по улицата към езерото, а аз тръгнах в противоположната посока. Знаех къде отива, затова не смятах за необходимо да вървя по петите му. Излязох през една от другите врати на града, приех формата на бухал и стигнах мястото на срещата при дърветата четвърт час преди Гелан. Култистите, които вече бяха тук, се разхождаха тромаво с полюшване напред-назад около огъня. Сигурно си въобразяваха, че така походката им прилича на мечешката. Виждал съм немалко мечки през живота си и нито една не ходи по този начин. Всъщност е голяма рядкост да видите мечка, която се опитва да ходи, изправена на два крака.
Алорните скандираха в един глас обичайните лозунги. Малоумието явно доставя повече радост, когато е споделено, а няма нищо, което да е по-малоумно от Мечия култ. Никога не съм могъл да схвана смисъла от хоровата декламация, но тя сякаш винаги успокоява религиозните фанатици, от каквато и вяра да са те.
Когато Гелан пристигна, облечен в мечата си кожа, останалите култисти му се поклониха ниско и отново в хор занареждаха: „Вечна слава на риванския крал, Пророкът на боговете и Повелителят на Запада. Където ни поведе, натам ще тръгнем.“
Тайната, която ние с Поул бяхме запазили близо девет века, сега явно беше излязла наяве. Започнах яростно да цедя проклятия през кривия си клюн. Когато най-сетне овладях гнева си, внимателно проучих съзнанието на всеки отделен култист, присъстващ на сборището около новия си герой. Повечето от тях бяха обикновени алорни със замъглени умове, каквито винаги са запълвали редиците на култа. Двамина обаче не бяха такива. Успях да отделя думата „Кахша“ от мислите им, а това е планина в пустинята Агара, където е главната квартира на дагаши. Чамдар най-сетне беше успял да ме изпревари. Започнах отново да ругая невъздържано.
Не след дълго пристигна и свещеникът на Белар. Както беше ми казала и Поул, неговата рунтава брада покриваше почти цялото му лице, но не скриваше очите — косите очи на типичен ангарак. Как можеха Гелан и останалите алорни около огъня да са толкова глупави, та да не забележат това? Когато свещеникът в расо доближи огъня и успях да разгледам лицето му в светлината на огъня, аз започнах да кълна неудържимо.
Свещеникът на Белар, който напътстваше заблудения наследник на Желязната хватка, беше самият Чамдар.
Сякаш небесата се сринаха върху мен. Маскираният като нийсанец дагаши в Тол Хонет е знаел точно какво да прави. Чамдар не би хукнал към Тол Хонет или към която и да е друга точка на Западните кралства само заради грижливо подготвеното от мен модно ревю. През цялото това време Чамдар е знаел къде точно се намират Поул и Гелан. Бях пропилял повече от половин година да убеждавам дамите по целия Запад да подражават на най-характерната черта на Поулгара. Това се оказа напълно безсмислено. Този път Чамдар ме беше изпързалял!