Мориндимите се пръснаха, крещейки от ужас. Както забелязах, магьосникът им бягаше най-отпред. Беше най-млад и затова тичаше най-бързо. Като се убедих, че не е останал нито един от нападателите ни, приех собствената си форма и се върнах в колибата.
— Кой си ти всъщност, Гарат? — попита с треперещ глас Раблек, когато прекрачих през останките от вратата ни.
— Аз съм твоят ортак, Раблек. Нали ти стига да знаеш това? Двамата с теб дойдохме тук, за да забогатеем. Защо тогава не се заемем с работа, преди да сме пропуснали ценната дневна светлина?
Той неудържимо взе да се тресе.
— Къде ми е бил умът през всичките тези месеци? Трябваше да те позная по името! Ти не си просто Гарат. Ти си Белгарат, нали?
— Не е кой знае какво, ортак — опитах се да го успокоя. — Това е само едно име все пак. Нали не съм ти сторил нищо лошо?
— Е, поне досега не си. — Той не изглеждаше много убеден. — Слушал съм много истории за теб, обаче.
— Мога да си представя. Повечето от тях са пропаганда на гролимите, ортако. Случвало ми се е от време на време в миналото да провалям някои техни планове и те трябваше да измислят тези небивалици, за да оправдаят собствените си провали.
— Наистина ли си толкова стар, колкото казват?
— Вероятно и по-стар.
— Каква работа те води в Гар ог Надрак?
Ухилих се насреща му:
— Желанието да забогатея, предполагам. Нали затова двамата с теб се натикахме в тази пустош?
— Тук си прав.
— Значи още сме ортаци?
— Нямам друг избор, Белгарат. Да не би и златото, което намерихме, да е плод на твоята магия?
— Не. Това е съвсем истинско находище на истинско злато. То си лежи тук и само нас чака да го съберем.
Той най-после ми се усмихна.
— Е, ортак, какво чакаме още, та не тръгваме да го събираме тогава?
— Защо пък не — съгласих се.
Четиринадесета глава
Златото има неудържимо примамлива сила — не говоря само за червеникавото злато на ангараките, което гролимите използват, за да купуват душите на хора като графа на Джарвик например. Към средата на лятото двамата с Раблек бяхме натрупали повече злато, отколкото можеха да носят конете ни, но ние продължавахме да пресяваме камъните и пясъка на буйния планински извор, все „за по още един ден“. Аз най-сетне успях да потисна ламтежа си за още повече, ала ми беше нужна седмица да убедя ортака си, че е време да тръгваме.
— Бъди разумен, Раблек — казах му. — Вече имаш повече злато, отколкото би могъл да изхарчиш през целия си останал живот. Ако пък се случи пак да стигнеш до просешка тояга, знаеш къде е мястото. По всяко време можеш да дойдеш и да си вземеш злато, колкото ти трябва.
— Просто мразя да оставям нещо недовършено след себе си — отвърна той.
— То няма да ти избяга, Раблек. Ще можеш да го откриеш всеки път, щом ти потрябва.
Знам, че всичко това звучи странно, но аз харесвах ортака си надрак. Той беше малко недодялан и грубоват, но и аз не съм ангел, така че двамата се разбирахме много добре. Той не се плашеше от работата, а когато слънцето залезеше и ние оставяхме инструментите настрана, можеше да говори с часове. Пък аз нямах нищо против да го слушам. Дълго след сблъсъка с мориндимите очите му гледаха диво, щом се обърнеше към мен, но и това го преживя. Ние наистина заприличахме на двама приятели, които са тръгнали да търсят късмет и богатство по света. И двамата забравихме, че всъщност би трябвало да бъдем непримирими врагове и да се избием, вместо да забогатяваме заедно.
Най-накрая сринахме колибата си, заличихме всички следи от работата си колкото се може по-добре и тръгнахме обратно към Яр Гурак.
— Какво ще правиш с парите си? — попитах своя ортак през нощта преди да стигнем занемареното миньорско селище.
— Ще ги вложа в търговия с кожи — отговори той. — В нея има много пари.
— Ти вече имаш много пари.
— Парите не значат нищо, ако не ги накараш да работят за теб, Белгарат. Не съм от тези хора, които ще се отпуснат и ще се охранят. Познавам търговци, които през година-две удвояват капитала си.
— Щом вече имаш повече, отколкото можеш да изхарчиш, защо ще си правиш този труд?
— Играта е такава, Белгарат — сви рамене той. — Парите са просто, за да поддържаш някакво ниво. Ще завъртя търговия с кожи не заради парите, а заради играта.
Това ми отвори очите и ми даде най-пълна представа за характера на надраките. Поне успях да схвана защо така ненавиждат мургите.
(Както и да е, много е сложно да се обясни.)
Двамата с Раблек пътувахме заедно до покрайнините на Яр Гурак. Не виждах никаква причина да се връщам отново в това грозно място. Нещо повече — имах много злато в дисагите на седлото и не исках разни любопитни хора да ги претършуват, докато спя.