Годините бавно се изнизваха по определения си ред, а в Запада още беше тихо и спокойно. Гибелното поражение при Во Мимбре беше усмирило ангараките и те ни бяха оставили на мира. Чамдар все още обикаляше наоколо, но не правеше нищо по-особено, за да привлече вниманието ми. Бях сигурен, че няма да се появи в Черек, за да притеснява Поулгара. По правило череките бяха най-примитивните алорни, първообразът на своята раса. Драснианците бяха установили макар и повърхностни отношения с надраките, алгарите се отнасяха с търпимост към тулите, но череките твърдоглаво отстояваха расовите си предразсъдъци към всички ангараки. Често съм се опитвал да им обясня защо понякога предразсъдъците не са препоръчителни, но не ми се вярва това да е достигнало до съзнанието дори на някои от тях. Според мен причината за това е, че Белар ги пое най-напред. Не ме разбирайте погрешно. Аз харесвам Белар, но боговете са ми свидетели, че той е голям инат! Понякога даже си мисля, че в неистовата ненавист на череките към всички ангараки има значителна негова намеса. Това обаче в случая ни вършеше работа, защото държеше Чамдар далече от Поулгара.
Третата династия на Боруните продължаваше да властва. Това също доста ясно подсказваше за събитията, които назряваха. Мрин беше много категоричен по въпроса, че Пратеника на боговете ще има за съпруга принцеса от династията на Боруните.
Положението в Арендия обаче взе да се влошава. Мирът между Астурия и Мимбре, който бяхме скрепили с брака на Маясерана и Кородулин, започна да се разпада главно заради това, че мимбратите отказваха да признаят благородническите титли на астурианците. Това обиждаше докачливите астурианци и през петдесети век се случиха някои много грозни сблъсъци.
Благоденствието отново се възцари в Сендария, когато годишната продажба на алгарски добитък в Мург беше възстановена. Търговията на Острова на бурите се върна в предишните си граници, но все още в град Рива не се допускаха чуждестранни търговци. Улгосите изобщо не се промениха, но те изобщо не се променят. Толнедранските принцове на търговията от Тол Хонет видяха добър знак в участието на Улго във войната срещу Кал Торак. Решиха, че това ще накара улгосите да отворят още повече пазарите си. Те обаче се върнаха обратно в Пролгу, спуснаха се в пещерите и хлопнаха вратата зад себе си.
Нийсанците ставаха все по-мудни, защото тяхната икономика разчита основно на търговията с роби, а когато няма битки, няма и нови поробени. Нийсанците редовно се цупят, когато настане по-продължителен мирен период.
Корзет отчасти завърши обединението на Малория. Той остави на сина си една почти възстановена империя. Но работата по спояването на отделните части беше свършена предимно от малорианската бюрокрация, която подчини всички поданици на правителството.
Кел, също като Улголанд, не се промени.
Тъй като не се случваше нищо съществено, аз имах възможност да се върна към изследователската си и научна работа и установих отново нещо, което винаги ме е вбесявало. Ако дълго съм отсъствал, необходим е определен период от време, за да се настрои мисълта ми отново за научна работа. Тя изисква много усилия и ако само за малко я изоставиш, трябва да започваш всеки път почти отначало. Това се повтаря винаги, ето защо се дразня, когато нещо ме откъсне от моите основни занимания. А те все пак са най-важни. Продължителният период на мир и спокойствие ми позволи близо триста и петдесет години да се занимавам без прекъсване с научна дейност и аз успях да завърша много от трудовете си.
(Предполагам едва ли държите да прекъсна разказа си и да ви дам обширно разяснение на няколко научни теории или пък за принципите на литературната критика. Съмнявам се да искате точно това. Затова нека оставим настрана тези мои занимания и да се върнем към темата, която съм подхванал.)
Мисля, че беше някъде около средата на петдесет и трето столетие — 5249 или 5250 г. — когато сложих последната точка на един от трудовете си, върху който бях работил близо двадесет години. Затова реших, че няма да е зле да прекъсна за малко и да се поогледам наоколо. Промъкнах се в Ктол Мург и проверих какви ги върши Ктучик. Само погледнах — нищо повече. Изглеждаше твърде зает с различните си забавления — някои доста противни, а други направо гнусни — и аз реших да не го прекъсвам.
После се спуснах на юг към Рак Ктол, за да се опитам да открия пещерата, където Зедар криеше своя изпаднал в кома Учител. Не се лутах много в търсене, защото Белдин стоеше точно отсреща, най-отгоре на един хребет отвъд каменистата клисура. Изглеждаше така, сякаш не е мръдвал от няколко десетилетия.