Никога не съм си правил труда да оспорвам тези погрешни схващания, защото ми осигуряваха достъп до който и да е от Боруните, Вордюните или Хонетите, които от векове владееха трона. А това пести много време.
Беше зима, когато стигнах Тол Хонет и се представих в двореца. Зимите в Тол Хонет не са особено сурови, затова не ми се наложи да си проправям пътя към императорския палат през дълбоки преспи.
— Значи ти си Белгарат Древния? — попита Ран Борун, когато ме представиха пред него.
— Така ме наричат, Ваше Величество — отговорих.
— Винаги съм се чудил що за титла е това — каза той. Като всички от неговия род и той беше дребен мъж, а огромният трон го правеше да изглежда малко нелепо. — Кажи ми, Древни, титлата „Белгарат“ наследствена ли е или ти и предците ти сте избирани по някакъв признак?
— Наследствена е, Ваше Величество — отговорих. Е, това все пак не беше лъжа, зависи само какво се разбира под „наследственост“.
— Колко жалко — промърмори той. — Щеше да ми е много по-любопитно, ако всички тези Белгарат се избират по някакъв знак свише. Предполагам, че си тук, за да ми предадеш важни новини?
— Не, не е съвсем така, Ваше Величество. Минавах наблизо и си помислих, че ще е добре да ви се представя.
— Много любезно от твоя страна. Един от моите прародители е познавал един от твоите предци. Както ми казаха, това се е случило по време на войната с ангараките.
— Доколкото ми е известно, наистина е било така.
Той се облегна назад в тапицирания си с червено трон.
— Онова е било велико време. Няма спор, мирът е хубаво нещо, но войните са много по-вълнуващи.
— Мисля, че са твърде надценявани — рекох му. — Когато си на война, повечето ти време минава в придвижване от място на място или пък в очакване да се случи нещо. Повярвай ми, Ран Борун, има много по-добри начини да си запълниш времето.
Точно в този момент жена му влетя в тронната зала.
— Каква е тая идиотия? — попита с глас, който сигурно са чули чак в Тол Вордю.
— Коя идиотия по-точно, сърце мое? — попита спокойно той.
— Не е възможно да се каниш да изпратиш дъщеря ми на Острова на бурите в тая ужасна зима!
— Не е моя вината, че рожденият й ден се пада през зимата, Це’Лейн.
— Вината е колкото моя, толкова и твоя!
Той се закашля смутено.
— Риванците могат да почакат до лятото! — атакува отново тя.
— Според Съглашението тя трябва да е там на шестнайсетия си рожден ден, любов моя, а толнедранците никога не нарушават подписаните договори.
— Глупости! Ти винаги гледаш да се измъкнеш от споразуменията!
— Но не и от това. Сега по света цари мир и аз не искам с нищо да го нарушавам. Кажи на Це’Брон да си приготви багажа. О, между другото, да ти представя Древния Белгарат.
Тя ми хвърли само бегъл поглед.
— Много ми е приятно — отсече накратко. После отново продължи тирадата си, изваждайки хиляди причини, поради които точно сега било невъзможно за дъщеря й, принцеса Це’Брон, да пътува за Рива.
Реших да се намеся. Знаех, че принцеса Це’Брон не е онази, която очакваме, но пък не исках Боруните да нарушават с лека ръка Съглашението от Во Мимбре.
— Аз самият отивам към Рива, Ваше Императорско Величество — обърнах се към огнената малка женичка на Ран Борун. — Ако ми позволите, лично ще придружа дъщеря ви. Гарантирам ви, че ще е в безопасност и че към нея ще се отнасят с нужното уважение.
— Колко мило от твоя страна, Белгарат — бързо се намеси Ран Борун. — Имате нашето благоволение. Дъщеря ни ще е в сигурни ръце. Алорните по онези места много уважават Древния Белгарат. Лично аз ще следя приготовленията за пътуването.
Той се държеше много спокойно и уравновесено. Беше живял достатъчно дълго с жена си, за да знае как да овладява буйните й изблици.
И така, аз придружих Нейно Малко Императорско Височество, принцеса Це’Брон, до Острова на бурите за нейното ритуално представяне в тронната зала на риванския крал, както го изискваше Съглашението при Во Мимбре. Це’Брон беше също такава кибритлия като майка си и също толкова неискрена като своята праплеменница. Което не можеше да постигне с крясъци, тя го получаваше с крънкане. Доста ми се понрави.
Принцесата се цупи първите няколко дни от нашето пътуване на север и на мен най-накрая ми омръзна.
— Какво не е наред, млада госпожице? — попитах я по време на закуска четвъртия ден от заминаването ни от Тол Хонет.