Вече виждам колко много.
Погледът на Тая прескача от мен към Мирам. Вероятно разговорът ни й идва в повече — надали за цяла седмица й се случва да говори толкова. С бледа усмивка и извинително присвиване на рамене, което не издава искрено съжаление, тя се връща към работата си.
Мирам ми махва с пръсти.
— Довиждане.
Без да изрека и дума, й обръщам гръб и излизам през вратата, поемам покрай училището, като подминавам зяпналите ме погледи, недискретните шушукания и сочещите ме пръсти.
Почти стигам залата за събрания, когато нещо ме удря в главата. Олюлявам се, по-скоро смаяна, отколкото наранена. Топка.
Избухва кикот, последван от подигравателни крясъци и тупкащи крачета на офейкващи деца. Във вътрешността ми лумва пламък, който залива цялото ми тяло. Не е било случайно.
Очите ми смъдят, горят от напиращите сълзи, което ме вбесява. Ненавиждам тази слабост… Да рухна заради една детска шега. Облягам се на ниската каменна стена, ограждаща залата за събрания, за да си възвърна самообладанието. Няма да плача.
Трудно го постигам. Пулсирането в бузата ми става все по-силно и започва да боли, а междувременно горещата пара в мен кипи.
Затваряйки очи, поемам бавно въздух, за да охладя белите си дробове. Опасно чувство е този гняв, този надигащ се вътре в мен огън, който иска да се освободи. И не само защото някакви деца са ме ударили с топка. Заради всичко. Лаз ме игнорира. Подсмърчам и изтривам пламтящия си нос.
Но какво друго да очаквам. Заслужила съм си го. Децата, които играят на улицата… Поставила съм ги в опасност. Не мога да забравя това.
И, за пореден път, лицето на Уил изплува в съзнанието ми. Неговите пъстри очи, тъй бистри и нежни, когато ме гледат. Виждам го толкова ясно, че гърдите ми се свиват и ме залива ужасна, свирепа болка. Обзема ме копнеж по дълбокия му глас, който се разлива и ромоли в тялото ми. По начина, по който ме кара да се чувствам. А не както се чувствам сега. Като безполезно създание, заслужило презрение и подигравки.
7
— Е да видим какви свободни позиции имаме, какво ще кажеш?
Джабел трака по клавиатурата и се взира в монитора. Отношението й към мен определено се е поохладило и това не е плод на въображението ми. Както се очакваше, предполагам. Иронията е, че преди малко повече от месец тя ме канеше на всяко семейно събиране, което устройваше, обсипваше ме с храна и напитки и ме настаняваше да сядам между Корбин и Касиан — сина й и племенника й. По един или друг начин, тя щеше да се сдобие с огнедишащ дракон в семейството си. Винаги съм знаела, че това е целта й.
Стоя пред бюрото й и се опитвам да не нервнича. Слава богу, поне в момента не ме гледа. Винаги избягвам погледа й. Въпреки че дракитата хипнотизатори са неспособни да упражняват дарбите си върху своите събратя, аз все пак имам чувството, че може да надникне в ума ми, да прошепне нещо и да се опита да повлияе на постъпките ми.
От кабинета зад гърба й долита буботене на гласове. Сигурна съм, че е Северин. Вътре е със старейшините. Е, поне не ми се налага да го виждам. Или още по-лошо — да търпя забележки, че загубата на работата ми в библиотеката е най-малкото, което заслужавам.
— А, ето какво е останало.
Кимвам с глава, готова да си тръгна.
Тя грабва листче хартия и започва да драска по него с думите:
— В бригадата по изкормване винаги има места. Записвам те за понеделник, сряда и петък. Тогава уловът на риба и дивеч е най-голям. Ще им трябва допълнителна помощ.
Стомахът ми се обръща. Ще кормя дивеч? Сигурно съм издала някакъв звук, защото Джабел ме поглежда остро.
— Да не би да не ти приляга да одираш и изкормваш храната, която ни помага да оцеляваме?
Поклащам глава бавно и със сигурност неубедително.
— Не, но няма ли нещо друго?
Тя отново рязко извръща поглед към листчето хартия и се подписва с широка заврънкулка. Скъсва го от кочана и ми го подава.
— Носи го, когато се явиш на служба.
Взимам отрязъка и излизам от кабинета й. Чудя се дали изобщо трябваше да повдигам въпроса, че ми трябва ново назначение. Дали някой щеше да забележи, ако мина без такова за известно време?
Като изключим децата, които ме целят с топки по главата, всички останали успешно ме игнорират и се държат така сякаш съм невидима. Дори най-добрата ми приятелка ме избягва.
И докато слизам по стълбите, мярвам Лазур, която сякаш съм призовала с мислите си. Викам я по име и се втурвам да я догоня. Тя ме стрелва с бегъл поглед през рамо, преди отново да хукне напред.