Просто кимам с глава, защото не мога да го отрека. Тамра наистина изглежда щастлива. Но това е понеже сега има Касиан. Вече нищо не й пречи.
След малко мама добавя:
— Денят в клиниката не беше особено напрегнат.
— Е, това винаги е добре — промърморвам аз, доволна, че мама не е изгубила работата си в клиниката. Като дракон верда — или по-скоро бивш дракон верда — способностите й са най-подходящи за работа с болни или ранени, за приготвяне на лапи и церове, които поддържат доброто здраве на нашия вид от поколения. Не ми се вярва да я преназначат на ново място умишлено. Това би било в ущърб на прайда.
— Пренареждах лекарствата — продължава тя с монотонен глас. — Не мисля, че някой го е правил, откакто си тръгнах.
Кимам бавно, събирайки смелост да направя признание.
— Преназначиха ме.
Надявам се моят глас да звучи точно толкова непринудено, колкото и нейният. Трябваше да й кажа. Така или иначе, ще разбере. Ако не от мен, то от някой друг.
Очаквам да повдигне вежда и с рязък тон да попита защо са го направили. В общи линии очаквам да видя покровителствената, бдителна майка, каквато винаги е била.
Вместо това гласът й прозвучава кухо.
— Вече не си ли в библиотеката?
— Не — поемам една хапка и бързо я предъвквам, ужасена, че трябва да произнеса следващите думи. — Вече съм в бригадата по изкормване на дивеча.
Тя повдига очи.
— Бригадата по изкормване?
— Да — разкъсвам хляба, докато не остават само трохи. — Имали нужда от помощ.
— И кой те преназначи там? — пита тя тихо.
Свивам леко рамене, убедена, че тук вече тя ще изгуби хладнокръвие.
— Джабел ми възложи службата.
Нищо.
Мама запазва дълго мълчание, съзерцавайки чинията си. Сетне става внезапно от масата и отнася съдовете си в кухнята. Потръпвам, когато ги пуска с трясък в мивката. И все пак продължавам да чакам. Очаквам да каже нещо, да направи нещо. Да закрачи през улицата и да налети на Джабел, своята стара приятелка. Почти си представям крясъците й, чувам как майка ми държи да разбере защо дъщеря й е принудена да върши такава нисша работа, запазена за онези, които се обучават, за да станат част от ловната дружина на прайда.
Това би било нещо познато. Нещо типично.
Нищо. Напрягам слух, за да чуя нещо, и долавям звука от изваждане на коркова тапа от бутилка, после лекото плискане на вино в стъклена чаша.
След миг тя отново се появява и застава до масата с чаша в ръка. Тъмнозелената течност е опасно близо до ръба на чашата. Тя се втренчва в мен над ръба, поемайки голяма глътка вино верда.
— Всичко ще бъде наред — казвам, защото не знам какво друго да й кажа. Тя изобщо не се държи като нашата майка. — Сгафих и сега трябва да ме накажат. Скоро всичко ще отшуми.
Тя отпива бавно, очите й са изгубили блясъка си.
— Да, сигурно си права.
Отново изчезва в кухнята. Когато се връща, между тялото и ръката й се подава цяла бутилка вино верда. Погледът ми я проследява, докато върви по коридора към стаята си. Вратата щраква зад гърба й. След миг вече чувам бръмченето на телевизора в спалнята й.
Известно време оставам на масата и се оглеждам. Три празни стола. Скачам на крака, не съм в състояние да седя нито миг повече.
Събирам съдовете и ги отнасям до мивката. Тишината в кухнята е плътна. Чува се само далечното бръмчене на маминия телевизор. Докато мия чиниите, погледът ми се отмества към кухненския прозорец и прехапвам устни, за да не възкликна. Една купа се изплъзва от ръката ми, отскача от ръба на мивката и се разбива на пода. Въпреки това не помръдвам, дори не поглеждам надолу, за да видя откъде идва режещата болка отстрани на крака ми.
Съсредоточавам немигащи очи в далечния край на изсъхналата градина на майка ми. Една фигура е застанала в мрака. Очите, които ме наблюдават, сякаш пламтят, прорязват вечерната мъгла и стигат до дома ми. До мен.
Мъглата се суче, издига се около фигурата като дим от торфен огън. И се раздалечава, за да разкрие едно лице… Корбин. Устните му са изкривени в презрителна усмивка. Изражението му е самодоволно, надуто, докато стои там най-нахално.
Кожата ми започва да щипе, белите дробове се свиват и издуват, вибрират от топлината. Очите ми се присвиват, за да изтълкуват правилно тази усмивка.
Той смята, че съм му в кърпа вързана. Тамра и Касиан са заедно, а аз съм изпаднала в немилост в прайда — какво друго ми остава, освен да се отдам на единственото драки, което ме поглежда? Което ме желае? Нали? Да, ама не.