Тези думи ми напомнят какъв ще бъде животът ми тук, ако остана. Няма да бъде лош живот. Касиан винаги ще ми бъде приятел, ще ме защитава и ще ми помогне отново да намеря мястото си в прайда. И накрая ще ме приемат отново. Ако си изиграя ролята.
Ако мога да забравя Уил.
Ако мога да се преструвам, че не съм нещастна. Всичко зависи от мен.
Долепим пръсти до устните си, които още помнят усещането за него. Не мисля, че някога ще мога да забравя. Последните седмици се опитвам да убедя сама себе си, че мога да го оставя зад гърба си… че вече съм го оставила. Тази нощ опроверга всички илюзии. Винаги ме е чакал. И винаги ще ме чака.
Дни по-късно стоя пред вратата на майка ми и почуквам леко.
— Мамо — повиквам я.
Тихото бръмчене на телевизора й се чува и през вратата. Смяната й е свършила преди часове, значи от известно време си е вкъщи. Сигурно е гладна. Не видях съдове в мивката.
След още едно потропване отварям вратата и влизам в неосветената стая. Тя лежи в леглото си, облечена в хавлия, а очите й са втренчени в телевизора. Поглеждам към разхвърляното легло и примигвам. Мама винаги го оправя. Никога не съм го виждала в този вид до толкова късно.
На нощното й шкафче се мъдри наполовина пълна чаша вино верда. До нея е оставена самата бутилка. Напоследък виното е единственото, което я поддържа. Не че това може да се нарече храна. Чудя се защо не й пречат да взима толкова много вино от клиниката. То се ползва главно като лечебно средство, не за свободна консумация.
— Здрасти, мамо.
За миг тя откъсва очи от повторението на някакъв комедиен сериал.
— Здравей, Ясинда. Добре ли мина денят ти?
Очите й са мътни и безжизнени.
Задава ми въпроса машинално. Колкото да каже нещо.
Как да отговоря на майка, която е изпаднала в забрава? Има ли нещо, което мога да кажа или направя, за да си я върна?
— Добре. Нормално — прокашлям се аз, решена да направя всичко възможно, за да й вдъхна живот. Как да я оставя в това състояние? Ако избягам с Уил, кой ще се грижи за нея?
— Довечера в спортната зала ще има турнир по джако. Снощи го прекъснаха. Реших, че може да искаш да отидеш и да погледаш… може би и да поиграеш.
— Не — бързо отказва тя. — Не ми се ходи в навалицата.
Естествено, мисля си. Всичко, което правиш, е да се явяваш на работа, да посещаваш Тамра от дъжд на вятър и да пиеш всяка вечер, за да заспиш. Да си общуваш с прайда, който ти отне и двете дъщери, надали ти се струва толкова добра идея.
— Тогава може да си устроим момичешка вечер — предлагам аз. — Какво ще кажеш да сготвя?
Погледът й прехвръква към мен и се чудя дали осъзнава, че не е готвила вкъщи повече от седмица.
— Защо не — промърморва, но отговорът й прозвучава провлечено, някак неохотно. Ясно. Не иска компания. Дори моята.
Усмихвайки се насила, се преструвам, че не съм забелязала нежеланието й.
— Супер. Ще те повикам, когато съм готова с вечерята.
Леко затварям вратата след себе си и се насочвам към кухнята.
Докато пълня една от тенджерите с вода, долавям някакъв шум. От скърцаща дъска.
Обръщам се светкавично.
— Мамо?
Нищо.
После го чувам отново. Подът отново проскърцва. Правя няколко крачки във всекидневната.
— Ехо? — изчаквам няколко мига, докато се взирам в празната стая. Сетне поклащам глава и се връщам в кухнята, потърквайки настръхналата кожа на тила си. Не за първи път ми се струва, че има някой вкъщи. Въздъхвам. Нищо чудно, че съм толкова изнервена. След всичко, което се случи през последните месеци.
Мислите ми се връщат обратно към мама и кипвам от гняв заради пълната й липса на интерес към… каквото и да било. През ума ми бегло минава еретичната мисъл, че дори не съм длъжна да й казвам кога е готова вечерята. Но после гневът постепенно отслабва и остава само тъгата. Защото нея дори и това не би я развълнувало.
Майка ми изчезна, избяга от мен. Жената в стаята й не е тя. Това е призракът й. Зная, че поне трябва да се помъча да я върна. Че не мога да планирам бягство, преди да съм направила опит.
Забелязвам Лаз през прозореца на всекидневната. Досега съм я виждала само в училище и тя винаги е с някой друг. Внезапно изпитвам остра нужда да поговоря с нея насаме, преди да се видя с Уил и вероятно да напусна завинаги прайда.
Грабвайки обувките, сядам на дивана и започвам да ги връзвам непохватно, твърдо решена да премахна настъпилото отчуждение между нас. Тя ми липсва и искам да поправя нещата.