Ще ми се думите му да не ме трогваха по този начин. За миг позволявам на топлината да обгърне сърцето ми. Оставям се да вярвам, че съм специална за него. Че съм много повече от огнедишащата, която той е научен да предпочита.
Тамра изглежда така сякаш е понесла удар. Румени петна изпъстрят бледата извивка на шията й.
— Така ли? Колко жалко, че тя не изпитва същото към теб. Ти никога няма да си нейният избраник, нали знаеш. Не си за нея. Помисли върху това. Когато тя е с теб, ще й е мъчно за него.
И изчезва. Като дим през вратата.
Още известно време се взирам в мястото, където стоеше допреди малко.
— Защо го направи?
— Имаш предвид, защо й казах истината ли?
— Истината? Мислех, че вие двамата…
— Не — простичко и без заобикалки отвръща той, поклащайки тъмната си глава. — Опитах… но не мога.
Затварям очи, изпитвайки неимоверно страдание. Сетне ги отварям и го поглеждам.
— Тя е права. Винаги ще виждам Уил.
— Не — отхвърля той думите ми отново с вбесяваща убеденост. — Той беше твоето бягство. Когато спреш да бягаш, ще видиш, че ти и аз си принадлежим. Може и да съм се съмнявал преди, но когато ме целуна на кулата…
— Онова — прекъсвам го рязко — беше грешка. Сериозен пропуск в преценката ми.
— А може Уил да е грешката.
При тези думи отстъпвам назад.
— Да приемем, че можеш да получиш твоя безценен Уил. Да се откажеш от прайда, семейството, живота си, за да бъдеш с него. Не мислиш ли, че някой ден ще се събудиш и ще го видиш в истинската му светлина — един ловец с кръв по ръцете му? Ловец с открадната кръв, която тече във вените му?
Клатя глава.
— Не! Не желая да те слушам…
— Защото е вярно. Мислиш си, че ще можеш да живееш с това? Когато фантазията се изчерпи, когато първоначалната тръпка от това, че си с него, избледнее… ще си спомниш защо той е бил неподходящ за теб.
— Не зная защо изобщо обсъждаме това. Никога повече няма да го видя — изричам лъжата с треперещ глас.
Взрял се е в мен така напрегнато, че се боя да не е разбрал за моята измама.
— Просто не искам между нас да има повече недоразумения — отвръща твърдо той.
— Аз идеално разбирам ситуацията. Между мен и теб няма да се получи — посягам към вратата. — По-добре иди при Тамра. Тя е разстроена.
— И аз съжалявам за това — поема той дъх, при което широките му гърди се повдигат. — Но не съжалявам за нас.
— Няма никакво нас — просъсквам аз, стискайки ръце в юмруци.
Тръгва към вратата с лека и непринудена походка.
— Мога да бъда търпелив. Имаме време.
После изчезва, а вратата остава да зее отворена след него.
Времето е последното нещо, с което разполагам тук. Скоро ще се срещна с Уил. И ще заживея с него. Взимам това решение с ослепителна яснота. Всяко едно съмнение, което съм имала, вече е история.
След смяната ми на следващия ден поемам към къщата на Лаз, намираща се в противоположния край на селището. Трябва да я видя. Трябва да поправя нещата между нас, преди да си тръгна. Поне доколкото мога.
Тя отваря вратата. Гледа ме известно време с повдигната вежда, преди да ми даде знак да вляза с елегантен жест на ръката.
Докато безшумно изкачва стълбите към стаята си, дългата й, прошарена със сини кичури коса пада по гърба й като струи на поточе. Майка й, която ме забелязва на излизане от кухнята, ме задържа за малко.
— Ясинда! — възкликва Соба и ме притегля в прегръдките си.
Не отговарям на прегръдката й веднага — твърде изненадана съм. Бях забравила колко е приятно някой друг от членовете на прайда да ме посреща така топло.
— Време беше да дойдеш. Помня, когато идваше тук буквално през вечер.
И аз си спомням онези дни. След първото ми преобразяване и неуспеха на Тамра с Лазур станахме още по-близки. Бяхме неразделни.
— Мамо — провиква се Лаз отгоре.
— О, няма да те задържам — казва майка й, потупвайки ме нежно по рамото. — Хайде, качвай се.
Стаята на Лаз не се е променила, откакто идвах тук за последно: цялата в ярко розово и синьо, навсякъде постери с изображения на океана. Приближавам се до снимка на плажа Кармел. Като момичета обсъждахме как ще отидем да поживеем там. Тогава, когато мислех, че прайдът ще ми позволи да странствам. Сега осъзнавам, че вероятността е била много малка. Твърде много ме ценяха, за да рискуват да ме изгубят. Не беше тайна, че дракитата понякога не се връщат от странстванията си.