Пристигам у дома и изминавам коридора, нетърпелива да си взема душ. Последното, което очаквам, е да се сблъскам със сестра ми, която излиза от стаята си.
— Тамра, не знаех, че ще идваш.
Лицето й не издава нищо. Напомня ми за детските ни години, когато си придаваше строг и неумолим вид, щом я ядосам. Едва сдържам усмивката си.
— Това все още е моят дом, Ясинда. Тук израснах.
Между нас настъпва неловко мълчание, докато стоим в тесния коридор. Тя най-сетне нарушава мълчанието, като посочва вратата зад себе си.
— Трябваше да си взема някои неща.
Кимвам, понеже нямам какво да кажа… Всъщност имам, и то много. Но думите ми се изплъзват.
Тя понечва да мине покрай мен и аз я гледам със свито сърце, сещайки се за ужасната сцена с Касиан. И все пак, това само потвърждава, че е най-добре да напусна, за да може Тамра да получи това, от което има нужда. Живот, в който ще свети със собствена светлина. Без да я споделя с мен.
Тя се извръща сякаш осенена от някаква мисъл.
— Отидох да видя мама. Какво става? Не изглежда добре.
— Така е — отвръщам без заобикалки, преди да успея да помисля как да украся истината. Тамра трябва да знае какво се случва. Мама ще има нужда от нея. И двете ще се нуждаят една от друга.
— Карат я да работи до късно. Явно така я наказват.
Тамра промълвява едва чуто:
— Не знаех.
— Ти може би вече имаш някакво влияние. Можеш да ги убедиш да не я товарят толкова.
Тя кимва.
— Ще се опитам.
— Пие прекалено много, краде вино верда от клиниката.
— Това не й е присъщо.
Не ми харесва упрека, който долавям в тона й — сякаш или я лъжа, или аз съм причината майка ни да търси утеха в бутилката.
— Мъча се да я накарам поне да се храни. Но през последните седмици й е доста тежко. Потисната е.
— Защо не си ми казала нищо?
— Не си ме питала.
Тя примигва. Зная, че съм я жегнала. Може би несправедливо. В края на краищата това, което й се случи, не беше по нейно желание. Не е искала да се премести при Нидия и да остави мама. Просто се опитва да се справи.
— Виж — казвам й. — Просто не забравяй да я наглеждаш. Тя има нужда от теб.
Защото аз няма да съм тук.
Тамра ме поглежда с любопитство, преди да кимне бавно с глава. После тръгва към вратата. Ръката й е на облата дръжка, когато се чувам как изтърсвам:
— Съжалявам, Тамра.
Тя извръща глава през рамо. Разбира ме с един поглед за какво говоря. За онова, което е застанало между нас. Касиан.
— За какво? Че желае теб?
— Не е вярно — настоявам. — Просто той не го знае.
— И никога няма да разбере.
В думите й не долавям гняв. Само умора, примирение. В този момент ми напомня малко за мама или поне за онова, в което се е превърнала напоследък. И отново се питам дали моето заминаване няма да е най-доброто за тях. Присъствието ми тук никак не прави живота им лесен.
— Лека нощ, Там — изпращам я, но всъщност й казвам сбогом. Скоро няма да ме има.
— Лека, Ясинда — кимва сестра ми и излиза от къщата.
15
След като Тамра си тръгва, аз си взимам душ и навличам долнище на пижама и потник с деколте. Телевизорът в мамината стая хвърля трептяща синкава светлина в коридора.
Докато се движа в тъмното, дървеният под скърца под краката ми. Изведнъж ме връхлита спомен за това как преди години стъпвах на пръсти по същия коридор и се вмъквах в стаята на родителите ни. Тамра никога не го правеше. Само аз. Внимателно пропълзявах по хладните чаршафи на леглото им и се настанявах между тях, чувствайки се обичана и в безопасност, обгърната от ръцете им.
На сутринта ме чакаше лекция за това, че трябва да се държа като голямо момиче и да спя в собственото си легло. И все пак, дни по-късно отново се намърдвах при тях. Никога не ме отпращаха.
Обхождам с поглед същата спалня. Мама е съвсем сама в това огромно легло. Тук, между тях винаги намирах покой. Тогава нищо не можеше да ме засегне.
Пресягам се да изключа телевизора.
— За всичко съм виновна аз.
Застивам на място при звука на маминия глас. Тонът й е толкова мек. Леко доближавам леглото.