— Защо?
На лицето й грейва широка усмивка и тя изважда нещо от джоба си. Отнема ми само миг да разбера какво държи. Хартия. Две прегънати листчета.
— Писмата ми — промълвявам, вцепенена. — Влизала си у дома? В моята стая?
Тя размахва писмата във въздуха.
— Много пъти. Невероятно е какви неща научавам, които остават тайна за другите. Нещата, които хората оставят след себе си. За какво ти е да си огнедишащ, когато можеш да си невидим?
Изведнъж ме осенява.
— Следила си ме!
Шумовете… Усещането, че някой ме наблюдава постоянно. Не е било плод на въображението ми. Била е тя.
Мирам кима радостно, без капчица свян.
— Защо? — клатя глава. — Защо ме мразиш толкова?
Лицето й се изопва.
— От години гледам как прайдът едва ли не ти се кланя. Дори собственото ми семейство се отнасяше към теб като към някоя велика спасителка… Пренебрегваха ме сякаш съм по-незначителна, по-маловажна. При това има само петима… — тя разперва пръсти във въздуха. — Петима визиокриптери в прайда. Ние също сме специални.
Въздишам.
— Сериозно? Заради това ли се държиш така гадно с мен? Не ти обръщат достатъчно внимание?
— О, я млъквай, Ясинда! Не зная защо си толкова самодоволна. Ти си предателка. Никога повече няма да ти повярват. Защо, според теб, баща ми ме помоли да те държа под око?
— Северин ли те накара?
Кима утвърдително.
— И аз се съгласих веднага.
Поемам въздух и се заставям да не мисля за горчилката, която ми причиняват думите й. Единственото, върху което мога да се концентрирам, е ниското бръмчене, разнасящо се във въздуха. Далечно, но болезнено познато.
Моментът ми напомня на нещо, случило се не чак толкова отдавна… макар да ми се струва, че е минала цяла вечност оттогава. Цяла вечност, откакто една стрела прониза крилото ми. Откакто бях плячка, преследвана в същата тази планина. Цяла вечност, откакто за пръв път зърнах Уил. Откакто той ме пощади, спаси ме и завинаги стана част от сърцето ми.
Само че този път ловците са прекалено близо… прекалено близо до прайда. Селището със сигурност е разбрало и вече е вдигната тревога.
Мирам извръща глава.
— Какво е…
— Ш-ш-т — махвам с ръка рязко и напрягам слух. Мъглата се увеличава, разстила се на гъсти ленти около краката ми — Нидия.
Прайдът сигурно е затворен зад стените, напълно обвит, покрит с вцепеняващата ума мъгла на Нидия. Тамра вероятно също й помага.
Разкъсва ме безпокойство. Хеликоптерите не могат да видят нищо от позицията си във въздуха. Което значи, че може да изпратят наземните групи да проучат района по-обстойно.
Бръмченето се усилва, приближава ни.
Очите на Мирам се опулват.
— Това хеликоптери ли са?
Кимвам утвърдително.
— Да, хайде. Да тръгваме — хващам ръката й и я повличам след мен.
— Къде отиваме?
— Далеч от селището — задъхано отвръщам аз, докато тичам и я дърпам след себе си.
— Те не могат да ни видят през дърветата и мъглата — хленчи тя. — Скрити сме от тях.
Продължавам да тичам и да я карам да бърза, без да си давам труда да й обяснявам, че щом има хеликоптери, не след дълго ще се появят и наземни части. Зная го от първа ръка.
— Ясинда, кажи нещо! — в гласа й се усеща паника.
Нужно ми е да е спокойна. Отпусната и спокойна, готова да прави това, което й кажа.
— Няма нищо, Мирам — успокоявам я. — Само не спирай да се движиш.
— Никога не съм била толкова далеч от селището… Не трябва ли да вървим към вкъщи? А не в обратната посока?
— И да отведем ловците право в прайда? — поклащам глава. — Не.
Това е всичко, което мога да обясня, защото тъкмо тогава чувам друг шум. Форсирането на двигатели. Далечният рев долита до нас. Гърдите ми горят, пламъци облизват трахеята ми.
— Ясинда! — името ми излиза като експлозия от устата й. Тя извива ръка и се отскубва от хватката ми. Спира, поглежда ме гневно и потърква китката си. — Какво става?!
Вдига твърде много шум. Хващам я за ръцете и леко я разтърсвам в опит да я накарам да ме разбере правилно.
— Виж, това не е случаен хеликоптер — правя пауза, за да си поема дъх. — Това са ловци. В планината са и ни търсят.
Очите й се разширяват, изглеждат огромни на дребното й лице. И тогава осъзнавам колко е малка. Изглежда много по-малка от мен, макар да ни дели само една година. Чувствам се по-зряла от нея.