Пристигат още коли, спират внезапно, при което гумите им издават стържещ звук, пръскайки кал в гъстата мъгла.
Мирам шепне трескаво в ухото ми. Паниката й е очевидна. Има вкуса на горещ полъх, горчив и остър.
— Ясинда! Ясинда! Какво ще правим? Какво ще правим?
— Млъквай, Мирам — процеждам аз с пресипнал глас на езика на драки.
Хеликоптерите кръжат над нас като тъмни лешояди, лашкат заобикалящите ни дървета в безумен танц. Гривата ми се вее буйно сред хвръкналите във въздуха листа.
Един от ловците сваля рязко очилата си, за да ме огледа по-добре. Приближава се леко и ме смушква с острия връх на пушката си. От свитата ми гръд се надига ръмжене, мрачно и заплашително. Звук, какъвто не съм мислила, че съм способна да издам. Той сръгва неясната фигура на Мирам до мен.
— Какво, по дяволите… — гласът му заглъхва, когато друг ловец излайва срещу него.
— Карл, отстъпи назад! Още не знаем какво сме хванали.
Ловецът се подчинява, отдръпвайки се от нас.
— Мирам — умолявам я, — остани невидима! Съсредоточи се!
Очите й са вперени в моите. Вертикалните зеници потръпват, докато ту изчезват, ту се появяват отново заедно с останалата част от тялото й. Тя е като ромоляща вода, привидно безформена, в постоянно движение, ту е тук, ту я няма.
От колите изскачат други фигури. С мъка откъсвам очи от нея, за да видя мъжете с безжалостните лица, да потърся сред тях единствения шанс, единствената надежда.
Уил не е с тях. При все че ме залива вълна на облекчение, няма как да не си задам въпроса защо. Защо той не е тук? Къде е?
Разпознавам мъжа, който крачи начело на групата. Бащата на Уил. Все така хубав и спретнат, дори в ловджийското си облекло. Побиват ме тръпки на ужас. Защото зная на какво е способен този човек.
Изглежда различно. Не като сърдечния баща, който ме прие в дома си, мислейки ме за нормално момиче. Жестоките му, студени очи ме гледат преценяващо, възприемат ме като животно. Като плячка. И аз го виждам. В истинската му светлина. Ще ме очисти без всякакви угризения на съвестта.
— Какво сме хванали, момчета?
— Две са… Или поне така мислим.
За момент господин Рътлидж се взира напрегнато в нас. Мирам е неконтролируема. Вече е безполезно да я увещавам да се вземе в ръце. Прекалено много я е страх. Изцяло е завладяна от паника.
Поглеждам бегло към гъсталака, а сърцето ми бие силно, сякаш кънти в гърдите ми. Острият ми като бръснач взор прескача от един ловец на друг, жаден да зърне едно-единствено лице. Противно на здравия разум, аз все още тая надежда. Уил, къде си?
Зандър се доближава до чичо си и посочва Мирам.
— Това е едно от невидимите.
После сочи към мен.
— Знаеш ли това от кой вид е?
Господин Рътлидж продължава да ме гледа изучаващо, без да му отговори. Главата му е наклонена под ъгъл, сякаш е способен да ми направи дисекция само с поглед. И сигурно е така. Не ми е лесно да отвърна на погледа на този човек. Бащата на Уил. Който е убивал жестоко моите събратя и е вливал кръвта им в жилите на сина си. За мен той е чудовище. Но точно заради това синът му е жив — момчето, което обичам.
Намирам се в изкривена реалност. В ума ми отекват думите на Касиан, че някой ден точно това ще застане между Уил и мен.
Господин Рътлидж протяга ръка и щраква с пръсти, явно стигнал до някакво решение. В дланта му веднага слагат оръжие. Някаква пушка. Не разбирам от тези неща. Зная само, че нараняват. И унищожават.
Прицелва се.
Мирам се мята като подивяло животно, ужасена от случващото се точно колкото мен.
Само че аз не мога просто да наблюдавам. Не и когато самата ми същност е оръжие.
Залива ме гореща вълна на решимост.
— Спри — изръмжавам, понеже не могат да ме разберат. Опитвам се да изтикам настрана Мирам, за да извърша онова, което е необходимо. За което съм родена. Но и двете сме оплетени в мрежата и тя не се отлепя от мен, като междувременно не престава да боботи умолително.
Отмятайки гривата от лицето си, разтварям устни и духвам.
Огънят си пробива път нагоре през гърлото ми. Трахеята ми потръпва от надигащата се горещина. От ноздрите ми излиза пара, малко преди от устата ми да изскочат пламъците. Огнената струя се извива във въздуха със силен рев. Ловците надават викове и отскачат назад като в танц, за да избегнат прострелите се надалеч огнени езици.