— Е, хубаво, ще спрат. И после какво? Тези врати няма да се отворят, докато не стигнем мястото, където ни карат. И тогава… — гласът й заглъхва.
Правя гримаса и бавно изпускам въздух в опит да облекча неотслабващата болка в овързаните ми крила.
— Няма да се предам. Имам огън, а ти можеш да ставаш невидима.
Де да можеше да се съсредоточи върху таланта си, а не да се огъва пред собствения си страх.
— Няма причина някой да може да ни победи.
— И все пак го направиха.
Мирам повдига тънката си вежда, жълтеникавокафява, сливаща се с всичко останало у нея. Браздите по носа й потрепват от гневното й дихание, а очите й ме гледат яростно.
— Е, генийче, как ще се измъкнем?
Уил. Мисълта за него отново изниква в ума ми, но не я изразявам на глас. Не смея. Защо да подхранвам тази надежда? Дори само в себе си? Нямам никаква представа къде е и защо не се появи на уречената ни среща. Засега се налага да разчитам на собствените си сили.
Тръсвам глава. И все пак не мога да удържа копнежа си. Той сигурно вече знае. Досега… би трябвало да е чул за огнедишащото драки, което баща му е заловил.
Точно това ми помага да запазя спокойствие, докато се носим стремително към мъглявото царство на моите кошмари, а вятърът блъска вана със сила, от която изтръпвам.
Те не спират. Нито за да ни нахранят, нито да ни дадат възможност да се облекчим. Но пък защо да проявяват такива обичайни жестове на внимание към нас? За тях ние сме просто животни.
Във вана е горещо и задушно — метален сандък без въздух, трополящ равнодушно по пътя си.
С Мирам сме легнали настрани и се пържим на горещия метален под като две риби на сухо, които жадуват да се върнат в морето. Отдавна сме престанали да си говорим, отчаяни, че сме с вързани ръце и безпомощни криле.
При всяко помръдване по цялото ми тяло ме пробожда болка. Непрекъснато облизвам напуканите си устни, преглъщам, за да навлажня устата си, измъчена от сухотата. Издишането на огън ме е изтощило неимоверно много. Вътрешностите ми са като съсухрени, нуждаят се от вода.
Но не съм се предала. Пазя остатъка от силите си в очакване вратите на вана да се отворят, за да избълвам буен огнен пламък и да изляза на свобода.
Постоянно си го казвам. Но да повярвам, че мога да събера достатъчно огън, е по-трудна задача.
Вече не чувствам крилата си. Опитвам се да не мисля за това какво би могло да означава това усещане за вцепененост. Няма как да е нещо добро. Лежа на едната си страна, ръцете ми са притиснати към гърдите ми и парят, изтръпнали от постоянния натиск.
Ванът забавя ход. На завоя леко се приплъзвам.
Спираме. Този факт вече не ме радва особено. И преди спирахме. И никой не отвори вратата, за да ни нагледа. Просто заредиха резервоара, правиха каквото им скимне и ни оставиха да се пържим в багажното отделение.
Не е сигурно, че сега вратите ще се отворят. И все пак…
Надигам глава и с шепот се обръщам към Мирам, за да се уверя, че е будна. Издавам звук, наподобяващ грачене. Тя не отвръща. Не помръдва. Допълзявам по-близо до нея и побутвам с лапа единия от стройните й крака.
— Мирам!
Тя изпъшква и отваря очи с мъка.
— Какво?
— Спряхме.
— И? — сопва ми се тя.
Накланям глава, докато страничните врати на вана се отварят и затръшват. Гласове. Мъчно долавям думите.
Тя се мъчи да се изправи достатъчно, за да седне, отблъсква се от пода, използвайки вързаните си ръце като опора.
— Дали пристигнахме?
Задава въпроса си с такова безразличие, че се чудя дали изобщо отговорът има значение за нея.
Поклащам глава. И най-малкият ми агонизиращ от болка мускул е напрегнат, пулсиращ, готов за действие. Напрягам слух, за да проследя звука от стъпките им, скриптенето на чакъла под обувките им, докато обикалят около вана. Единият от тях се засмива и звукът от смеха му постепенно заглъхва. Отдалечават се, оставят колата. Оставят нас.
След миг издишам въздуха, който несъзнателно задържах до този момент.
— Тръгнаха си — прошепвам, след което се сещам, че не е нужно да пазя тишина и повтарям по-високо — Тръгнаха си.
— Сигурно за да се наплюскат — измърморва тя. — И аз бих убила, за да сложа някой залък в устата.
С въздишка тя отново се отпуска на пода на вана. Поглеждам я. Взирам се в нея. Винаги е била дребничка, но в този миг изпитото й лице и хрипливото дишане й придават измършавял вид. Гърдите й се повдигат високо, борят се за всеки дъх. Може би времето, което прекарах в пустинята, ме е подготвило за такива ситуации. За сухата жега. За дискомфорта. За окаяното положение, в което се намираме. Защото Мирам не се справя никак добре, като се има предвид, че дори няма рана от харпун в крилото.