Трябва да я измъкна оттук. Скоро. Иначе ловците ще пристигнат на местоназначението, което и да е то, с едно мъртво драки.
Изведнъж от външната страна на вратите долита остър звук. Подскачам и заемам клекнало положение. Приливът на адреналин измества болката. Дочува се стържене по металната врата, от което космите по тила ми настръхват. Приковавам поглед по посока на звука. Вдишвам дълбоко въздух, подготвяйки се. Изчаквам вътрешната ми топлина да се натрупа и концентрира в сърцевината ми.
Изнемощяла и обезводнена, се разтрепервам от усилието да се изправя, гади ми се и съм отпаднала. Не съм в най-добрата си форма, но ще ми стигне. Имам само един шанс. Трябва да съм готова за онзи, който отвори вратата.
— Мирам — тихо я повиквам по име с надеждата, че ще се овладее и ще стане невидима… за по-дълго. — Приготви се.
Тя кимва леко с глава.
От носа ми излиза кълбо дим.
Разтварям устни, очите ми са приковани към вратата с такава сила, че ме заболяват. До слуха ми долита глух звук, последван от нещо като всмукване и вратата се отваря. Сърцето ми се свива в тлеещите ми гърди. Парещи лъчи обедна светлина заливат вътрешността на вана и веднага ме заслепяват. Това обаче слабо ме интересува… Не мога да се колебая и да изтърва шанса си.
Прониквам до дълбините на своята същност и намирам тлееща жарава, каквато се боях, че вече не ми е останала. Огънят нагорещява трахеята ми и успявам да избълвам силен пламък. И това стига.
Фигурата, чиито очертания мярвам на дневна светлина, се хвърля с вик на земята.
Изскачам от вана и успявам да запазя равновесие върху нестабилните си крака… което е особено трудно с вързани ръце и крила.
Навеждам се, за да огледам ловеца за оръжие — нещо, с което да прережа ремъците на китките си. И застивам на място.
Пред мен не е един от неколцината облечени в черно ловци с жестоки очи, които привързаха крилата ми като на печена гъска за празничната трапеза и ме хвърлиха в задната част на вана. Това е Уил.
Рязък и едновременно с това сподавен звук се надига в гърлото ми. Изхълцвам името му, но той няма как да го разбере.
Но на него не му е и нужно да разбира. Той знае. Дошъл е заради мен. Само това има значение. Както и това, че не го изпепелих.
Скача на крака, плъзва длани по треперещите ми ръце, сякаш да се увери, че съм истинска и стоя пред него.
— Ясинда!
Залива ме вълна на облекчение. Адреналинът ми рязко спада и болката и изтощението отново взимат връх, стягайки цялото ми тяло в безпощаден юмрук. Предавам им се и припадам в прегръдките му — оставям го да ме освободи, да ме избави от своите събратя, от агонията, която крещи от всяка частица на моето тяло.
Уил внимателно ме подхваща с ръка, поглеждайки през рамото ми към вързаните ми крила. Усещам как потреперва, докато преценява доколко съм пострадала.
От него се излъчва безпокойство, което си личи във всичките му движения, докато се опитва да ме отведе надалеч от вана. Пъстрите му очи се стрелват, за да огледат почти празния паркинг за товарни автомобили.
Аз се забавям и надзъртам във вана.
— Мирам — викам я нетърпеливо. — Да вървим.
Тя продължава да седи в тъмнината, докъдето слънчевите лъчи не достигат, и ожесточено клати глава.
— Мирам! — повтарям твърдо като родител, чието дете отказва да го послуша.
Тръсва глава още по-силно, с очи, вперени в Уил.
— Няма да тръгна с него.
— Не ставай глупава. Той е тук, за да ни помогне…
— Ами ако това е капан? Ако просто иска да те подмами, за да го последваш послушно, като агне на заколение?
— Чуваш ли се какви ги дрънкаш? Защо им е да го правят? Та нали вече сме техни пленници?
Застанала съм между двете отворени задни врати и я призовавам с поглед. Тя обаче е непреклонна и се свива до най-отдалечената стена сякаш заплахата съм аз.
— Ще рискуваш да останеш в този ван, вместо да дойдеш с нас?
Уил ме дръпва за ръката.
— Ясинда! Ще се върнат всеки момент. Това е единственият ни шанс!
— Мирам, моля те! — умолявам я аз. — Повярвай ми!