Тя вирва брадичка към Уил.
— Не му вярвам — после очите й се втренчват в мен. — Нито на теб.
Кръвта ми кипва от гняв. Тя не вярва на мен! Точно тя, която ме шпионираше!
Гласът на Уил прозвучава твърдо до ухото ми. Стисва с пръсти рамото ми, вече не толкова нежно като преди.
— Ясинда, идват!
Тръгвам. Разкъсвана от вътрешни терзания, най-сетне я оставям.
Но разширените й очи на преследвана жертва завинаги остават запечатани в душата ми.
19
Уил ме повлича през паркинга. Усещането е странно. Да тичам посред бял ден напълно преобразена като драки в света на хората. Нещо толкова неестествено, забранено. Всеки може да ме види.
Не че имам избор.
Или трябва да остана във вана като затворник, очакващ екзекуцията си, или да рискувам да ме видят за петнайсет секунди, докато притичам до близката горичка. За мен изборът е очевиден. Защо и Мирам не го разбира?
Уил и аз се вмъкваме в гъсталака, обграждащ паркинга. В един миг стъпалата ми горят върху напукания асфалт, а в следващия стъпвам по меката, шепнеща горска пръст.
Изведнъж ме обзема почти задушаващо чувство на безутешно отчаяние. Поглеждам през рамо сякаш мога да видя вана през гъстата шума.
Изоставих Мирам. Предадох я. Предадох доверието на Касиан.
Очите ми започват да парят и аз примигвам — казвам си, че е от внезапно облялата ме слънчева светлина. От опустошителната, невъобразима болка, която мъчи тялото ми. А не от завладялата ме тъга по момичето, което оставих зад гърба си, и от мисълта какво ще стане с нея.
Ленд роувърът на Уил не е далеч. С негова помощ влизам вътре. Тръсвам се на седалката до шофьора, като си припомням да се наведа напред. Няма да е възможно да се облегна назад със здраво пристегнатите ми крила.
В ръката на Уил проблясва нещо и разбирам, че държи нож. Със силен замах прерязва ремъците около китките ми и аз въздъхвам с облекчение. Само че то продължава твърде кратко. Помрачено е от нова вълна на пареща агония, когато ръцете ми възвръщат усещанията си. Простенвам. Килвам глава настрана.
Уил ми подава шише вода и се пресяга да огледа гърба ми. Пръстите му нежно докосват голите ми рамене. Пия шумно, на големи глътки, водата се стича по брадичката и гърлото ми.
Докато поглъщам жадно течността, той прерязва ремъците на гърба ми, поемайки рязко въздух.
— Ранена си.
Сетне изругава тихо с едва сдържан гняв, какъвто не съм забелязвала у него. И още нещо. Съжаление? Вина?
— Уцелиха ме в крилото — думите ми излизат като гъргорене от гърлото ми. При този звук се сещам, че той не ме разбира.
За миг запазва мълчание и после додава бързо сякаш изведнъж си е спомнил за дебнещата ни опасност:
— Не изглежда толкова зле.
Гласът му е нисък, дрезгав. Личи си, че ме лъже. Изглежда много зле.
С едно последно рязко движение на ръцете му крилата ми се освобождават. И отново — болка. Огненочервена. Идва заедно с кръвта, която се втурва в кръвоносните ми съдове. От това усещане периферното ми зрение започва да вижда всичко в сиво, главата ми се върти. Отварям широко уста в безмълвен писък.
Тази болка е по-непоносима от болката след първото ми раняване по време на хайката на ловците. И тогава беше силна, но се излекувах. Мама обработи раната… Мама. Дали е излязла от стаята си? Дали изобщо е забелязала, че ме няма? Очевидно бележките ми няма да я чакат.
Тревожният поглед на Уил прехвръква към мен, после към заобикалящата ни гъста гора.
— Трябва да тръгваме. Ясинда, можеш ли да се промениш?
Пита дали мога да се преобразя в човек.
Кимвам. Страхът си е отишъл и вече не ме принуждава да оставам в облика на драки. В момента изпитвам единствено болка… и тя се усилва, когато крилата ми се прибират вътре в мен. Особено нараненото. Но нямам избор. Не може да изкара колата оттук и аз да седя до него в истинския си вид.
Поемам дълбоко дъх и се вкопчвам в ръба на седалката с окървавените си пръсти, за да скрия моето драки, да го скътам, да го потуля.
Чертите ми се отпускат, костите се освобождават от напрежението. Крилата ми треперят, тресат се от изтезанието, на което са били подложени. Едното се прибира между лопатките с лекота. Другото сякаш има собствен живот, вибрира, съпротивлява се на преобразяването… на болката. Сълзи текат по страните ми в парещи струйки. Извивам врат, надмогвам надигащия се в гърлото ми вик.