Когато най-сетне дракито потъва в мен, отново поемам въздух, отхлабвам хватката, с която, без да се усетя, съм се вкопчила в таблото, и се отпускам на облегалката.
Уил ме намята с одеяло. Въпреки че съм прекарала цял ден затворена в горещ, задушен ван, се сгушвам в боцкащата тъкан, която ми действа успокоително.
— Ясинда, добре ли си?
Опитвам се да успокоя остатъчните конвулсии, но колкото повече се съпротивлявам, толкова по-ожесточено ме разтърсват те.
— Само ме отведи оттук — думите ми звучат хрипливо, неестествено.
С кимване на глава той заобикаля колата и моментално скача на шофьорското място. Малко след това вече изкарва джипа от гората, минавайки сред израслите дървета, докато не излиза на малък селски път, който води нанякъде. Неизвестно къде. Далеч. Нищо друго няма значение.
Немощно се помръдвам напред, пресягам се и забърсвам с ръка запотеното от слънцето стъкло. Възглавничките на пръстите ми скърцат, плъзгайки се по гладката повърхност. Мирам.
— Къде беше? — успявам да промълвя с пресипнал глас.
— Не можах да дойда. Внезапно на баща ми му хрумна да събере ловната дружина. Откакто те видяхме, се е вманиачил да ловува в този район. Зачисли ме към група, която изпрати оттатък планината. Надявах се, ако не се появя, просто да се върнеш вкъщи. Не мислех, че толкова много ще се приближат до прайда. Боже, Ясинда, толкова съжалявам.
Кимам сковано.
— Не си знаел.
Той издиша дълбоко въздух — зная, че думите ми не успяват да облекчат чувството му за вина. Де да мога да кажа нещо повече, за да го накарам да се почувства по-добре. Но прекалено много ме боли.
Вдигам краката си на седалката и обхващам колене, мислейки за момичето, което изоставих. За изражението на Касиан, щом научи.
— Нямаше как да й помогнеш — казва Уил, който сякаш чете мислите ми. — Тя не искаше да тръгне.
— Трябваше да я накарам насила.
— И да вдигнеш шум? Та ти самата едва се държеше на крака. Трябваше да те нося.
Това не ме утешава. Вдигам глава и подлагам лицето си под приятната хладна струя на климатика.
— Сега си почивай, Ясинда. В безопасност си.
В безопасност. Известно време думите му се носят в съзнанието ми, докато накрая се чувствам толкова замаяна, че затварям очи. Натежалите ми клепачи ги захлупват. През тях проникват цветни петна и изпъстрят черния фон, но все пак е по-добре, отколкото да отворя очи и отново да се изправя срещу света.
Някъде измежду мислите за Мирам, безопасността и болката, измъчваща тялото ми, ме оборва сънят.
Събуждам се в затъмнена стая. Приглушена оранжева светлина облива една от стените. Надигам се и сядам в леглото, трепвайки при опъна в гърба ми. С болката се връща и реалността.
— Уил?
— Тук съм.
Следвам звука на безплътния му глас и установявам откъде идва. Тъмните му очертания се отделят от един стол в ъгъла.
— Къде сме?
— В мотел. В безопасност сме.
Внимателно се намествам в седнало положение, хапейки устни от болката, пронизваща наранения ми гръб. И все пак това е нищо в сравнение с усещането отпреди. Поне мога да се движа, без да изпитвам отчаяна нужда да крещя.
— Как стигнахме тук?
— Беше изтощена. Трябваше да си починеш. На истинско легло. Храна, вода…
При споменаването на храна стомахът ми изръмжава, бунтувайки се.
— Хапна малко, преди да заспиш — додава той. — Помниш ли? Изяде едно бурито и гаврътна една сода за по-малко от минута, преди да се строполиш върху леглото. Спа неподвижно през цялото време. Дори когато почиствах и превързвах гърба ти. Толкова се разтревожих…
Поклащам глава отрицателно.
— Нищо не помня.
— Доста преживя.
Кимвам. Сънят явно е бил начинът тялото ми да се излекува.
— Откога спя?
— От осем… десет часа.
Цялото ми тяло се стяга.
— Десет часа! Колко е часът?
— Към един през нощта.
Дебела буца засяда в гърлото ми. Мирам сигурно вече е много далеч. И не е имала лукса да се радва на подслон и храна. Провесвам крака отстрани на леглото. Главата ми гъмжи от мисли как да стигна до нея. Как да я спася. Как можах да я изоставя?
— Я чакай малко! — Уил сяда до мен на леглото и слага топлата си ръка на рамото ми. Докосване, което събужда спомени. Докосване, на което искам да се предам, в което да потъна и да забравя за всичко останало. — Къде отиваш?