Потърквам запотените си длани в мекия плат на долнището на анцуга, който съм облякла, и се взирам през опръсканото с кал предно стъкло на колата. Откакто напуснахме мотела, почти не сме си проговорили.
Няма и какво да си кажем. Въпреки това мълчанието ме убива. Сякаш е острие, което някой забива и завърта жестоко в сърцето ми. Мразя това. Мразя, че всичко трябва да свърши по този начин. Мразя факта, че изобщо трябва да свършва.
Уил гаси двигателя. Затварям очи и поглъщам чистия му леко мускусен аромат, чувам тихата му въздишка… запечатвам тези неща в съзнанието си, тъй като са последните, които ще свързвам с него.
— Ще се върна след седмица.
При тези думи се обръщам рязко и се втренчвам в него, отваряйки уста, за да му възразя.
— Не ми казвай „не“ — парира ме остро той. Не съм го чувала да говори с такъв тон. Не и на мен. Накланя се напред и стисва волана така здраво сякаш е способен да го огъне с голи ръце. — Ще видя какво мога да направя за приятелката ти. Какво мога да науча…
За миг не се сещам за кого говори. Приятелката ми? После схващам. Има предвид Мирам.
— Нали каза, че било безнадеждно?
Очите му се задържат върху моите. Светлината на утрото ми позволява да видя цвета им. Златистите, кафявите, зелените оттенъци.
— За теб бих направил всичко. Особено ако това значи, че ще те видя пак.
— По-добре не рискувай…
— Какво мислиш, че правя в момента, Ясинда?
Погледът му е впит изпитателно в мен и аз се чувствам глупаво. Естествено, че рискува живота си. Не съм единствената, която има да губи нещо. Да изгуби всичко.
— Все пак мисля, че го заслужаваш.
Думите му ме нараняват, карат ме да се чувствам като пораженец заради това, че съм се отказала от любовта ни. Но после се сещам за всичко, за всеки, когото съм подложила на риск. За живота на онези, които ще бъдат засегнати, ако сега избера Уил. А аз не бих могла да го направя. Тук не става дума само за мен.
— Една седмица — повтаря той и ме оставя да го осмисля.
Това може би е неговият начин отново да ме види, да се опита да спечели повече време с мен… да промени решението ми. От друга страна, може да се окаже единственият шанс за Мирам.
Хващам дръжката на вратата и я натискам надолу.
— Ясинда?
Когато изрича името ми, го поглеждам отново и усещам познатия порив.
— По обяд. Точно след седмица.
Съгласявам се.
— Ще бъда тук.
Кима с глава безизразно, без да се усмихва. Очите ми са в плен на неговите. Ръката му се отпуска върху моята на седалката. Кожата ми пламва, нагорещява се под дланта му. Затварям очи измъчено. Моето егоистично „аз“ все още жадува да замине с него.
Ръката ми се измъква изпод неговата и излизам от ленд роувъра.
За момент се вглеждам в гората, тиха и гъста. Масивът от високи борове хвърля тежка сянка. Листата шумолят от подухването на вятъра. Усещам погледа му върху себе си, но не се обръщам назад. Изкушението е твърде голямо. Ще ми е трудно да продължа напред.
Затичвам се, дишайки дълбоко. Спринтирам между дърветата, които ме закачат като стари приятели. Само че вече не ги усещам толкова дружелюбно настроени. По-скоро ми се струват като затворнически стени.
Постовият ме кара да изчакам при портите, докато разговаря с някого с приглушен глас по радиовръзката си. Със Северин, естествено. С кого другиго?
Гледам предизвикателно младежа, докато стоя под обраслата с бръшлян арка и чакам… като аутсайдер, който може и да не бъде допуснат.
Мярвам Нидия, застанала край отворената врата на къщата си. Взира се в мен с непроницаем поглед. Дори тя не идва да ме посрещне и се чудя дали не съм изгубила и нейното приятелство.
Сестра ми не се вижда никъде и се питам дали не е в къщата на Нидия. Може би усеща, че съм тук, че съм се върнала, но просто не я интересува. Дали си мисли, че съм я изоставила. От тази мисъл ми прималява, чувствам се празна. Особено след като се върнах до голяма степен заради нея. Заради Тамра и мама.
Северин пристига, пронизвайки ме с черния си поглед, бездънен като тъмно, необятно пространство.
Придружават го неколцина запъхтени старейшини, стараещи се да не изостават от темпото, което задава с широките си крачки.
Касиан няма проблем с това. И той е редом с баща си. Жадните му очи ме оглеждат от глава до пети сякаш иска да се увери, че наистина съм се върнала, че съм жива и здрава.