Поне някой да ми се зарадва.
Касиан пристъпва напред и ме хваща за ръцете.
— Ясинда.
Името ми, изречено с въздишка на облекчение, надежда, очакване, ме кара да погледна през рамо. Ще ми се Уил да е още с мен и да не нося такива трагични новини.
Дланите му се плъзват по ръцете ми и пръстите му се сплитат с моите.
— Къде е Мирам? — задава Северин дългоочаквания въпрос. Въпросът, на който трябва да отговоря и заради който съм се завърнала у дома. Хвърлям поглед към него, после към Касиан. Касиан с неговите дълбоки, проницателни очи. Още храни надежди. Не е преставал. Палците му рисуват малки кръгчета по опакото на дланите ми.
Виждайки колебанието ми, останалите задават същия въпрос.
Къде е Мирам? Къде е Мирам?
— Аз… — започвам и прокарвам език по пресъхналите си устни.
— Къде е дъщеря ми? — гласът на Северин изплющява във въздуха.
И тогава му казвам. Изплювам думите като ужасна отрова, от която трябва да се изчистя.
— Ловците я отведоха.
Но отровата не ме напуска. Още е в мен, циркулира в кръвта ми. Както и вината. Ужасяващата мисъл съзнание, че аз съм причината за всичко.
Палците на Касиан спират да милват ръцете ми, но аз съм свела очи. Не мога да отвърна на погледа му.
Кимвам с болка.
— Вярно е.
Ръцете му отпускат моите, едва ги докосват.
— Но ти си успяла да избягаш? — саркастично отбелязва Северин. — Като по чудо.
Очите ми започват да парят.
Ръцете на Касиан се отдръпват съвсем.
Моите се отпускат, пръстите ми помръдват неспокойно, увисват празни отстрани на тялото ми. И не мога да разбера какво точно провокира внезапната болка. Фактът, че Мирам е изчезнала… може би завинаги? Или това, че аз съм отговорна за случилото се?
Или усещането, че Касиан ми се изплъзва.
По някакъв начин е станал важен за мен. Може би винаги е бил. Дори да не зная какво означаваме един за друг. Зная, че държа на него. Че няма да понеса да изгубя и него, и Уил.
Без да го докосвам, се взирам в лицето му и търся знак, че не ме обвинява… че не ме мрази.
Северин застава между нас и ме сграбчва за рамото. Пръстите му са огромни, покриват почти цялата ми мишница. Което ме подсеща, че неслучайно точно той е водач на прайда. Най-едрият и силен драки сред нас. Някой ден алфа ще стане Касиан, но дотогава начело ще е баща му. А аз съм оставена на неговата милост.
Той ме повлича със себе си, а аз потискам обидата, породена от грубото му отношение. През последните дни съм изпитала доста по-силна болка. Може би дори го заслужавам. Все пак току-що му съобщих, че дъщеря му е отведена от ловците. Все едно съм му донесла вестта за смъртта й.
Краката ми се препъват, докато се опитвам да го догоня. Останалите изостават зад нас. Устоявам на порива да се обърна да видя дали и Касиан ни е последвал.
— Къде отиваме? — дръзвам да попитам, но на мига се разкайвам за въпроса си, когато Северин ми мята поглед, изпълнен с дълбока ненавист. Никога не съм виждала да проявява подобна емоция. Досега не е приемал нещата лично. За него винаги съм била средство за постигането на определена цел. Инструмент, който той да използва и манипулира.
Минаваме през смълчания, покрит с мъгла град и поемаме по Главната улица. Навън няма почти никакви хора. Тази липса на всякаква дейност посред бял ден е странна. Напомня ми на гробищното мълчание след изчезването на баща ми. Тогава никой не излизаше никъде повече от месец, всеки си седеше вкъщи. Посрещаха се само основните нужди. Изпълняваха се най-важните задачи за всекидневното функциониране на обществото ни. Помня как някои от децата се оплакваха, че умирали от скука. А аз умирах от мъка.
Сега всичко това се завръща, залива ме като горчив спомен. Ето ме пак в същото положение. Само че тогава вярвах, че ни чака по-добро бъдеще. Надявах се татко наистина да се завърне. Защото мама ни шепнеше това обещание на ухо и все ни го повтаряше, когато ни слагаше с Тамра да си лягаме. Сега вече зная истината. Или е лъгала нас, или себе си, защото не е имало как да знае подобно нещо.
Изведнъж ми се приисква да я видя. Точно както навремето, имам нужда мама да ме утеши. Да ме прегърне и да ми каже, че всичко ще бъде наред. Дори да не е така. Дори повече да не вярвам в това.
Когато влизам вкъщи, придружена от Северин, очите на мама са като мъртви кладенци, в тях едва-едва проблясва искрица живот. Другите остават на верандата. С изключение на Касиан. Него го няма.