Мама се втренчва в мен сякаш не може да ме познае, сякаш не ме вижда.
— Мамо — прикляквам край леглото й.
Стъкленият й поглед пробягва по лицето ми. Вдига ръка и отмята един от кичурите ми.
— Мамо, аз съм. Върнах се. Добре съм.
Най-сетне устните й помръдват. Промълвяват името ми. Тежкият й дъх ме блъсва в лицето. Поглеждам към нощното шкафче и забелязвам бутилка вино верда.
Северин изсумтява.
— Надали изобщо е забелязала, че те няма.
Вдигам очи към суровото му лице и после отново връщам поглед върху мама. Аз ли й причиних това? Така съм й вгорчила живота, че дави мъката си в бутилката?
До слуха ми достига тропотът от приближаващи стъпки. Долитат гласове.
Внезапно Тамра нахлува в стаята. Следвана от Лаз. Надигам се с треперещ дъх, несигурна какво да очаквам от нея… и от двете.
— Ти си жива — задавено казва Тамра.
Прическата й не е в обичайната за нея безупречна форма. Сребристобялата грива е щръкнала и непокорна точно като моята коса. Всъщност целият й вид е в пълен безпорядък. В нацепените си дънки и тениска прилича по-скоро на мен.
Кимвам с глава.
— Жива съм.
Известно време тя не помръдва. Не обелва и дума, само се гледаме. И в следващия миг вече се прегръщаме. Хлипайки.
Отначало ми се струва, че сълзите и недотам приятните ръмжащи звуци излизат от нея. Но после усещам влагата по бузите си, вибрациите в гърлото и гърдите ми. Плачем и двете заедно.
И Лазур е до нас. Милва болезнения ми гръб с нежните си ръце.
— Толкова съжалявам, Там — отронвам аз.
— Не, аз съжалявам! Все те упреквам за какво ли не, а ти само търпиш! Толкова се радвам, че си жива… че се върна!
Притварям очи с чувство на облекчение. Ето. Заради това трябваше да се върна. Защото част от мен винаги ще бъде свързана с Тамра. Не можех да я оставя да се чуди, да страда от загадъчното ми изчезване…
— Да, тя е жива, но Мирам я няма. Моята дъщеря — намесва се Северин, при което и трите вкупом се раздалечаваме една от друга.
Не смея да откъсна очи от него, стоя нащрек като звяр, като хищник. Той вперва поглед в мен.
— Това няма да мине безнаказано. Не и този път. Пропиля и последния си шанс, Ясинда.
Скръцване на пода привлича вниманието ми към вратата на спалнята. Касиан е застанал на прага. Все пак е тук. Върнал се е. В гърдите си усещам пърхане.
— Прайдът ще се събере до един час — обявява Северин и отново връщам поглед към него. — Ще говориш за простъпките си пред всички.
Значи ме очаква публичен процес?
Подобни събития не са обичайни за живота на прайда. В съзнателния ми живот се е случвало да присъствам само на една или две публични присъди, предвид това, че тук рядко някой нарушава правилата.
Тъмните очи на Северин се присвиват срещу мен.
— Не закъснявай. За да не ти пратя конвой.
Тръгва да си върви, но спира пред вратата и решава да възложи отговорността на сина си.
— Всъщност, Касиан, като се замисля, защо ти не се погрижиш тя да дойде навреме?
За да е сигурен, че няма да избягам.
Облекчението, което изпитах при вида на Касиан, се изпарява. Ще ми бъде пазач.
— Всичко ще е наред — Тамра ме стисва за рамото. Извръщам очи към сериозното й лице. — Ще бъда до теб.
— И аз — приглася й Лаз.
Усмихвам се и на двете.
— Каква късметлийка съм, че ви имам.
Сетне поглеждам към мама. За мое учудване, тя се надига в леглото. Хващам я за ръката, за да й помогна да седне.
— Ще направя чай — предлага Лазур и изчезва от спалнята.
Касиан наблюдава мълчаливо как с Тамра се грижим за майка ни.
— Искаме да останем малко насаме, моля! — рязко му подвиква Тамра, без дори да го погледне. Изведнъж се сещам за последния път, когато тримата се озовахме в една стая. За грозните думи… Явно и сестра ми не е забравила.
С крайчеца на окото си забелязвам как той ни оставя. Вслушвам се в заглъхващите му стъпки. Не отива далеч. Само до всекидневната. Изпълнява заповеди. Все пак ще ме ескортира до събранието. Няма да си тръгне току-тъй.
Сякаш прочела мислите ми, Тамра ме уверява:
— Ще бъдем с теб, Ясинда. Мама и аз. Ще се изправим пред всички като семейство.