Никой не може.
Тя не престава да крещи името ми. Сълзи се стичат по бузите ми, съскат по горящата ми кожа.
И изведнъж, във всеобщото безумие съзирам лицето на Касиан. Дълбокият му, остър и същевременно жив поглед е вперен в мен. Сега е на подиума, където не би следвало да бъде, и си пробива път измежду старейшините, за да стигне до мен.
И тогава се сещам. Сякаш чувам плътния му глас, който преди седмици обеща да ме защити. Или поне да се опита. Дали смята, че би могъл? Твърде късно е.
Само че той не се втурва към мен. Застава съвсем близо до баща си, хваща ръката му, закрита от широката мантия, и му говори нещо трескаво, устните му се движат бързо, мургавите му бузи са поруменели, той сочи обезумял към мен.
Не чувам думите му заради врявата, но виждам, че Северин го слуша… и после отново поглежда към мен със замислени, преценяващи очи.
Надавам вик, когато ме насилват да се обърна с гръб към прайда, очите ми се стрелкат бясно — не виждам нищо пред себе си, освен двукрилата врата на залата за събрания.
Това е.
Яки ръце хващат крилата ми, разтягат тънката мембрана до неудобно изпънато положение. Изохквам от болката, появила се в нараненото ми крило.
Стисвам устни и през ноздрите ми излиза пара. Нечии пръсти ръчкат и ръгат гърба ми, търсейки най-удачното място за подрязване. Усещам вкус на горчиво негодувание в устата си. Чувствам се насилена, ограбена от това грубо опипване.
Вътрешният ми огън инстинктивно се издига до гърлото ми, готов да ме отбранява, да ме защити. Прехапвам устни. Лепкавата кръв с вкус на мед се стича по зъбите ми и се смесва с мириса на пепел и въглени.
Една твърда ръка натиска главата ми, докато брадичката ми не докосва гърдите. При тази поза гърбът ми се извива в дъга. Крилата ми се извисяват над мен като изящни огнени пластини, приготвени за идеалния срез.
Просъсквам, треперейки ожесточено, когато студен стоманен връх докосва едно от фините сухожилия, прикрепящи като решетка дясното ми крило.
Ръцете, които ме държат, стисват още по-здраво, така че накрая изгубвам усещане в мишниците си…
— Не мърдай — предупреждава ме нечий глас. — Не ми се ще да отсичам цялото ти крило.
Сподавям ридание и заставам неподвижно. И в следващия миг съм свободна.
Никой повече не ме докосва. Не усещам и студената целувка на стоманата върху крилото си, готова да го пререже и осакати…
Катурвам се от ешафода. Падам върху бетонната площадка. Сълзите парят в очите ми, замъгляват фигурата на застаналия над мен Касиан, който ме гледа с неестествено бистри очи. Гърдите му се надигат учестено.
Гласът на Северин проехтява във въздуха, слагайки край на възцарилата се шумотевица:
— Беше предложена алтернатива на подрязването на крилата, която считаме за приемлива.
Главата ми се извръща рязко към Северин. В сърцето ми се заражда надежда и единствената ми мисъл е, че ще го направя. Каквото и да поискат. Всяка една алтернатива е по-добра.
Какво би могло да е по-зле от това да ме накълцат, може би дори да ме осакатят за цял живот?
— Ако Ясинда приеме да се обвърже още днес с Касиан, ще бъде пощадена…
Топлината се оттегля от тялото ми. Отвътре ме сковава студ.
Надигам се, олюлявайки се, и заставам неподвижна, хладна, като някоя статуя, гледаща към морето от смаяни лица. Аз обаче съм най-смаяна от всички.
Погледът ми намира Касиан. Мастиленочерните му очи излъчват студенина като тази, която чувствам вътре в себе си. В тях не виждам нито искрица светлина, нито вятър, нито небе. Нищо.
Устните му са стиснати в тънка права линия, като знак на нежелание да дава обяснения за решението си.
Взирам се в лицето му, търся нещо, опитвам се да разбера, да намеря отговора.
Това ли? Това ли е предложил на баща си като решение? Защо го е сторил? Наистина ли иска да се обвърже с мен? Или пък прави огромна саможертва? Не изглежда особено радостен… че се отказва от свободата си, за да ме спаси.
— Съгласна е — обявява Касиан, предизвикателно вперил очи в моите. Защото знае, че не мога да не приема. Не и след като знам какво ме очаква в противен случай.
Никой не изчаква да потвърдя думите на Касиан. Направо ме отвеждат. Старейшините ме предават в ръцете на своите жени, които са щастливи, че служат на мъжете си и на прайда. Точно такава очакват да стана. Самодоволна. Послушна. Едва не се изсмивам при тази представа. Никога не бих могла да бъда една от тях.