Протягам шия и поглеждам надясно, докато слизам по стъпалата. Имам нужда да видя лицето на Тамра.
Сърцето ми се вледенява, когато най-сетне я съзирам. Цялата е восъчнобледа. Косата й. Лицето й. Дори очите й нямат цвят, сякаш са попарени от слана. Устните й се раздалечават, но думите остават неизречени.
Мама. В кошмара на последните мигове съвсем забравих за нея. Търся я сред множеството, но, естествено, нея я няма. Изгнанието й не е отменено само защото съм била пощадена. Пощадена. А дали наистина е така?
Не откъсвам очи от Тамра, докато ме ескортират покрай нея. Опитвам се да й дам знак, че съжалявам, че не съм искала да се случи, че няма да се случи. Няма.
Но в мига, в който се разминаваме, осъзнавам, че това е лъжа. Не мога да спра нищо.
Може би съм се заблуждавала, че мога да контролирам нещо — че някога бих могла да избегна съдбата, която прайдът ми е предопределил преди много време.
23
Нощта е тиха, при все че съм заобиколена от всички страни. Мъглата изглежда по-тъмна, по-сивкава от обичайния си тебеширенобял цвят и се чудя дали това няма нещо общо с настроението на Тамра.
Водят ме към летателното поле. Докато се придвижваме към центъра му, избуяли треви леко ме бръскат по краката. Планините ни обграждат като безмълвни свидетели — нащърбени грамади, чиито очертания се открояват на фона на небето.
Облечена с разкошно кехлибареножълто наметало, се чувствам като пословичното агне, което водят на заколение. Когато пристигаме на мястото, където поколения дракита са преминавали през церемонията на обвързването, съзирам очертания с титан кръг върху земята. Забелязва се отдалеч. Сапфирите, които го обрамчват, хвърлят красиви хипнотични сини отблясъци в нощта. Титановият кръг може да бъде обграден единствено от сапфири — едни от най-твърдите камъни на земята. Кръгът символизира нерушимия съюз между две дракита.
Извръщам поглед от мястото, въпреки че ме насочват към него. Оставят ме точно до ръба. Касиан вече чака от другата страна на пръстена, облечен в блестящо черно наметало. За момент се вглеждам в лицето му. И двамата сме напълно преобразени в дракита.
Прайдът се е смълчал в очакване.
Не се оглеждам. Не търся с очи Тамра, но зная, че и тя присъства. Наблюдава с всички останали подготовката на церемонията по обвързването ми с Касиан. Усещам погледа й върху себе си.
Нечии ръце смъкват наметалата ни и ни поднасят обредния бокал, от който сме длъжни да отпием.
Устните ми се допират до ръба на чашата, от която са отпивали поколения дракита като символ на спояването на връзката. Като моите родители. Премигвам с парещи очи. По-трудно е, отколкото си го представях — да извърша този ритуал и после да повярвам, че той не означава нищо.
Това не е истинско обвързване. Не влизам в този договор доброволно, така че не се брои.
И изведнъж се сещам за думите на майка ми. Нещо се случва, нещо се променя, когато се обвързваш в онзи кръг, Ясинда.
Дали е била права? Дали това ще промени нещата? В ума ми се появява образът на Уил. Не мога да допусна тази церемония да ми отнеме дори частица от него и да я замени с Касиан. Не мога. И няма да го допусна.
Прокарвам език по устните си, за да попия останалото по тях вино, и наблюдавам как Касиан отпива от украсения с камъни бокал. Устните му се докосват до същия ръб, от който пих аз.
Северин започва речта си, но аз умишлено не се вслушвам в думите и гласа му. Неведнъж съм наблюдавала церемонии по обвързването. Зная какво ще каже. Не желая да чувам как изрича думите.
И тогава донасят фамилното ни сандъче с камъните.
Опитвам се да потисна внезапно появилата се в гърлото ми буца и се вторачвам в сандъчето, сещайки се за кехлибара, който вече не е вътре. Продадохме го, докато живеехме в Чапарал. Изведнъж ме завладява собственическо чувство, когато ръката на един от старейшините се заравя вътре и бърка в съдържанието на кутията. Няма право. Обикновено го прави някой от родителите на бъдещата двойка, но в този случай аз нямам такъв.
Следват камъните на Касиан. Баща му заравя ръка в семейния им сандък.
Камъните от двете кутии се вадят по едно и също време. Зървам красивата черна перла от сандъка на Касиан. С идеална форма на кълбо тя изпълва дланта на баща му. От моето наследство изваждат кехлибар. Помня съвсем ясно всеки камък и зная, че това е последният останал кехлибар. Зная защо са избрали точно този. Това е камъкът, който най-добре отговаря на същността ми.