Кехлибарът и перлата се вдигат високо във въздуха, на показ пред прайда. По един камък от всеки семеен сандък. Основата на общото ни наследство. На нашето собствено семейство.
Буцата в гърлото ми се раздува, независимо колко силно се опитвам да я преглътна.
Обединени, двата камъка хвърлят различна светлина, излъчват съвсем различна енергия. Чувам тяхната едва доловима песен и виждам как ги слагат в нова кутия. Черна, лакирана, с огненочервени извивки, гравирани по капака й. Нашият сандък. Мой и на Касиан. Чудя се колко ли отдавна е бил изработен в очакване на този ден.
И идва моментът на издигането. Последният ни полет като независими индивиди.
С очи, вперени в другия, се откъсваме от земята и политаме. Не обръщам внимание на нараненото си крило и се извисявам все по-нагоре.
С лице, обърнато към хладния, влажен вятър, отново се отдавам на блаженството на полета в небето, въпреки самата мен. Въпреки че не желая да се радвам на нищо, свързано с този момент. Летенето винаги е било моята страст. Не мога да устоя на сладостното усещане… не и след като бях на косъм да го изгубя.
Крилата ми се размахват, пляскат във въздуха, издигат ме все по-високо. Сякаш се откъсвам от всичко, напрягам сили да се отдалеча колкото може повече от прайда. Притварям очи, вкусвам брулещия лицето ми вятър.
За момент през ума ми преминава мисълта да продължа нагоре, докато не се стопя, не изчезна в небето. И никога повече да не се спусна. Не и на територията на прайда.
Сетне виждам Касиан, чието тяло се издига през мъглата и облаците заедно с моето. Огромните му крила хвърлят отблясъци. Цветът им е по-тъмен от нощта. Мощни платна от оникс с морави отсенки.
Погледът му се задържа върху мен, докато и двамата се издигаме в спирала. И тогава осъзнавам нещо. Той чете мислите ми. Наясно е с всичко, но лицето му не го издава.
И тогава разбирам. Чувствам го дълбоко в гърдите си, където властват огън и жар.
Той би ме пуснал. Да изчезна в нощта, да се гмурна във всепроникващата мъгла и облаците.
Изборът е в мои ръце.
И си представям точно това. Представям си как се спуска долу при прайда, без мен. Изправя се срещу всички, засрамен и изоставен. Естествено, те ще ме търсят. Вероятно няма да стигна много далеч. Всъщност нямам голям шанс.
Изведнъж той спира. Започва да се рее.
Следвам примера му, задържайки се във въздуха.
Заставам срещу него. Разделят ни сантиметри. Нощните облаци се носят под краката и над главите ни. Студени струи пара танцуват около двама ни като охладен пушек.
От време на време успявам да мярна лицето му през пролуките между облаците. Обсидиановите му очи искрят като жарава.
— Няма да е истинско — провиквам се към него.
Гласът ми е пометен от вятъра и не съм сигурна дали ме е чул, докато не ми отвръща:
— Ще е достатъчно истинско.
Достатъчно истинско? За него? Това ли ми казва? Нима смята, че едно обвързване, в което само единият е напълно отдаден, ще бъде удовлетворяващо? И за двамата? Или пък разчита, че между нас ще се зароди връзка, която ще ни държи заедно?
Днес изгубих толкова много. Уил. Мама. Свеждам поглед надолу. Тамра чака далече там долу. И тя е предадена от прайда точно толкова, колкото и аз.
Отново вдигам очи към Касиан. Няма да е истинско. Това няма да е истинско.
Понасям се към него. Това е единственият отговор, от който се нуждае.
Засега трябва да правя това, което изисква моментът.
Очите му добиват меко изражение, когато се прегръщаме — правим онова, което всички дракита са правили през изминалите хилядолетия. Ръцете му ме докосват нежно. Едната му длан почива на гърба ми, между крилата, а другата — на хълбока ми. При това погледът му е все така напрегнат, пронизващ сякаш се старае да запомни всеки детайл от лицето ми, всяка подробност от този миг.
Затварям очи, мъчейки се да забравя. Посвещавам мисълта си на Уил. И на това как ще го видя отново.
Тялото на Касиан е като скала до моето. Разбира се, отгледали са го като воин. Твърд и непреклонен. Чувствам се защитена в обятията му, не съм уплашена нито от властта, нито от силата му.
Долепени един до друг, започваме спускането. Стомахът ми се преобръща, отива в петите. Всичко се случва като насън, като в онзи кошмар. Падам, без да мога да се издигна. Да се спася.