Болката в гласа й ме кара да се чувствам още по-зле. Понеже аз съм виновна за нея. Поне отчасти. И понеже не мога да й обещая спокоен живот. Поне засега.
— Има нещо, което трябва да направя, преди да намерим мама. Надявах се да ми помогнеш.
Със специалната си дарба Тамра може да ми помогне в ситуации на живот и смърт.
Замъгленият й поглед става предпазлив.
— За какво?
— Да спася Мирам.
И тогава ще съм квит с прайда. С Касиан. Със себе си.
Очите й се разширяват.
— Мирам? Но нали тя е при енкросите?
Кимвам утвърдително.
— Но те още не са я убили. Или поне така мисля. Ще я държат жива известно време. Ще искат да я подложат на… — изпитвам неудобство от отвратителната дума експерименти и използвам друга — … наблюдение.
— Да не мислиш, че можеш да се изтъпанчиш там, където я държат, и да ги помолиш учтиво да ти я предадат?
Навеждам глава и отвръщам бавно.
— Не, но мисля, че мога да й помогна да избяга. С помощта на Уил. И с твоята. Дължа й го.
И на Касиан.
— Дължиш й го? На Мирам? Тя винаги е била гаднярка.
Тамра се опитва да смели информацията, гледайки ме преценяващо.
— Виж — казвам й. — Нека стигнем до крепостта им, да огледаме… и ще видим.
Прехапвам устна с надеждата, че сестра ми не може да чете мислите ми. Още щом зърна крепостта, ще проникна в нея. Няма да има път за отстъпление. Ще освободя Мирам… и докато го правя, може да нанеса известни щети. Кръвта ми се затопля и се чувствам по-силна, укрепнала духом. Мисълта за цялата тази операция ме изпълва с тръпка.
— Добре — съгласява се тя, но долавям нотки на колебание в гласа й.
Това ме подсеща за всеки път, когато съм я въвличала в някоя пакост, в която не е искала да участва.
— Мама е оставила бележка — съобщавам, доволна, че мога най-после да я зарадвам с добра новина.
Очите й светват.
— Къде? Какво пише?
— Унищожих я. Не исках някой да я намери. Пишеше: „Спомни си за палмата.“
— „Спомни си за палмата“? Това пък какво значи?
Обзема ме чувство на разочарование. И Тамра не се сеща.
— Не зная, но очевидно е мислела, че това ще ни говори нещо. Сигурна съм, че ще я разгадаем.
— Да — кимва тя.
Гласът й вече звучи по-уверено, не толкова нещастно. Такова облекчение е, че мама е оставила следа — като малък сал в бурно море. Нещо, на което да се опрем. Неподвижният поглед на Тамра се задържа върху мен.
— Кога тръгваме?
— Имам среща с Уил след три дни.
— Три дни — промърморва тя разочаровано. — И после трябва да намерим Мирам и да я доведем обратно тук, преди да започнем да търсим мама? Сериозно ли ще оставим мама да виси и да ни чака? Заради момиче, което дори не харесваме?
— Ами, още не знаем какво означава бележката на мама. Не знаем къде да отидем. А и мама сигурно знае, че може да не успеем да се измъкнем скоро. Тя няма да се откаже да ни чака.
Очите на Тамра се присвиват срещу мен.
— Значи, ще живееш с Касиан още три дни?
Упрекът й ме жегва. Сякаш е нещо, което правя умишлено. Нещо, което съм искала. За пръв път споменава името на Касиан. Повече от неловко е да си говорим за момчето, по което е хлътнала, откак се помни, и което по стечение на обстоятелствата сега е обвързано с мен.
Изведнъж се сещам за студения допир на резачите върху крилата ми. Споменът ме връхлита. Усещам страха сякаш отново съм там. На ешафода. Нима е забравила това?
Едно от ъгълчетата на устата й се извива нагоре:
— Сигурно ви е уютно.
— Не е… — навлажнявам устни. — Не е така.
Погледът й ме пронизва и аз подръпвам единия край на усукания чаршаф. Мисля си, че трябва да подбирам по-внимателно думите си. В очите й чета въпрос. А как е тогава?
— Той не е… ние не сме направили нищо… необратимо.
Тя извива устни.
— Така ли? Аз пък си мислех, че е нетърпелив да…
— Е, аз пък не съм.
Не горя от желание по друг, освен по Уил.
— Ясно.
Зная какво си мисли. Защо гласът й звучи леко саркастично. Спомня си мига, в който ни бе прекъснала. Близостта ни. Ръката на Касиан върху лицето ми. А дори не знае, че всъщност сме се целували. Цялата пламвам, чувствам се гузна.
Скръствам ръце пред гърдите.
— Спим в различни стаи и така ще продължи, докато с теб не се махнем оттук.