— Не биваше да ни следиш.
— О, очевидно съм бил прав. Чичо ми ще ме възнагради пребогато заради това, че съм попречил на огнедишащата и шейдъра да избягат от прайда.
Ноздрите му се разширяват и тъмновиолетовият му поглед ме пробожда.
— Дори Касиан не може да те спаси сега. Вече не си негова. Моя си — точно както ти казах, че ще стане.
В този момент гласът на Уил прогърмява във въздуха и в него не се усеща и капка колебание.
— Само да я докоснеш, ще те убия!
Думите му се разнасят като тътен, заплашителен, мрачен, дошъл от хищника, когото срещнах за пръв път преди месеци в същата тази гора.
Абсурдно е дори да се мисли, че един човек би могъл да победи силен оникс като Корбин. Но после се сещам. Уил не е обикновен човек. Той е нещо повече… нещо, което не бива да се подценява.
Очите на Корбин се отклоняват към Уил. При вида на вечния му враг лицето му се разкривява от злоба и ненавист. Човешката му кожа залинява и изчезва светкавично. Ръцете му раздират яростно ризата на гърба му, откривайки черна като въглен плът. Отскача от земята с изпъкнали жили.
Уил застава в отбранителна позиция, готов за удар, но аз се мятам пред него и освобождавам кипналата в недрата ми жар. Понеже още не съм се преобразила, от устата ми излиза само силна струя пара, а не истински огън. Но и тя отива напразно. Корбин успява да я избегне. Прелита зад гърба ми, преди още да съм влязла в бой с него, и ме сритва силно. Надавам вик.
Удрям се в земята. Сблъсъкът е жесток, разтърсва ме до мозъка на костите ми. Кожата ми задира земята. Започвам да кашлям, плюя пръст и кръв. Тамра се спуска към мен и се навежда, за да ми помогне да се изправя.
Във въздуха проехтява рев, който преобръща всичко в мен.
С гигантски скок Уил сграбчва краката на Корбин и го завлича към земята.
Корбин ругае, размахвайки крила, в опит да се издигне наново, но Уил се е вкопчил в него и го дърпа надолу с всички сили. Накрая се сгромолясват на земята като кълбо от крайници и пляскащи крила.
Уил сяда отгоре му й започва да го бъхти с юмруци, без да спира. Зловещият звук от удрянето на кост в кост изпълва въздуха. Седя и гледам, забравила за болката в брадичката си. Усещам единствено как нещо притиска сърцето ми. В гърдите ми избуяват пламъци и стигат до устата ми.
Корбин се извива и отново започват да се въргалят шеметно, вкопчени един в друг, докато телата им не се сливат и не заприличват на някакво петно с неясни очертания.
Най-сетне Корбин успява да се освободи и полита нагоре. От набраздения му нос тече кръв, в очите му проблясва злобна ярост. Започва да кръжи над Уил като ястреб, готов да разкъса жертвата си.
Уил напряга сили, подготвя се за сблъсъка. Дори и в този миг лицето му е красиво в своята напрегнатост, от което сърцето ми изпитва мъчителна болка.
Корбин е присвил пръсти, готов да удари. Ноктите му проблясват като бръсначи. От такава поза ударът е смъртоносен.
— Уил! — извиквам, за да го предупредя.
Корбин го връхлита като черна стрела. Успява да забие нокти.
Уил надава вик и се хваща за рамото. От мястото, където с Тамра сме се притиснали една в друга, виждам няколко дълбоки прореза. От тях шурва издайническата му кръв… проблясваща виолетова течност струи между пръстите на другата му ръка.
И Корбин я вижда и изръмжава на нашия език:
— Колко дракита си убил, ловецо, че във вените ти тече нашата кръв?
— Корбин, не! — изкрещявам.
— Млъквай, Ясинда! И гледай как ще източа от него всяка капка драконовска кръв!
Пламналото ми гърло се стяга. Кожата ме засмъдява и аз се отдавам на порива. Предавам се на природата си на драки.
Отделям се от Тамра, изскачам отвъд ограниченията на дрехите си. Крилата ми се разгъват и политам с изпънато тяло към Корбин, който отново се спуска към Уил с извадени нокти, насочени към гърлото му. Сърцето ми се къса от мъка — зная, че няма да успея да му попреча.
В гърлото ми се надига вик, който се смесва с огъня и дима. Въоръжените ми с нокти пръсти се изпъват, пресягат се, но успяват да загребат единствено шепи въздух.
Миг преди Корбин да нанесе удар, Уил вдига ръка, при което между двамата изведнъж се изправя стена, сякаш изникнала от земята.
Огромната вълна от тъмна пръст, клонки и откъсната трева, висока почти колкото заобикалящите ни дървета, изтласква Корбин, запраща го във въздуха и със съкрушителна сила го удря в земята на няколко метра разстояние.