— Продават предимно медицинско оборудване. Неща, използвани в стандартен лекарски кабинет. Спринцовки. Хирургично оборудване.
— Това ли е крепостта на енкросите? — пита Касиан. — А заводът е прикритие?
— Да — отговаря Уил и стисва мрачно устни. После обхожда с ръка цялата долина. — Всичко това е прикритие. Целият град. Всеки е познат или роднина на някого, който работи там.
Кожата ме засмъдява и пламва. Сърцето ми се блъска в гърдите, докато гледам към долината — мястото, от което съм се страхувала толкова години, без да зная почти нищо за него, без да имам представа какво представлява всъщност.
Това е десетократно по-зле от затворническата крепост, която съм си представяла. Зло, увито в невинна опаковка.
Кипри се там долу със спретнатата си папионка, като една уж нормална общност от граждани. А под всичко това се крие място за изтезания и смърт.
Завладява ме твърда решимост. Мен. Касиан. Всъщност няма значение. В този случай изпитваме едно и също. Изведнъж става дума за нещо повече от освобождаването на Мирам.
Усещам втренчения поглед на Уил върху лицето си и се обръщам към него. Той знае. Той е с мен. Заедно сме в това начинание. Във всичко.
— Да го срутим — промърморвам. — Всичко това.
Той се усмихва и в мен се разлива топлина при мисълта какъв късмет имам и колко далеч съм стигнала. Имам Уил. Сестра ми. Дори Касиан. Няма да се впускам в това сама, като жертва, подобно на Мирам. Като пленница, подобно на татко. Ще проникнем в крепостта. Ще спасим Мирам. Ще бъдем рамо до рамо. Точно в този миг съм убедена, че всичко е възможно.