Гаучото Гаспар

В дупките на вискачите и на степните кучета се крият и змии, най-често гърмящи. Кукумявките изяждат и тях.

Вискачата има обичай да събира всичко, което попадне — камъни, корени, късове суха глина, кости — и да го мъкне към дупката си, пред която по този начин се образува цял куп от всякакви неща. Дарвин разказва, че един пътешественик, който изгубил часовника си в степта, го намерил пред дупката на една вискача.

Агутите предпочитат безплодните равнини на Патагония, а вискачите изравят дупките си предимно в мазната, глинеста, богата с растителност почва на пампасите. Хранят се с корени от магарешки трън и диви треви, вискачи няма оттатък Уругуай, макар там почвените условия да са напълно подходящи за тях. Би могло да се помисли, че преградата за движението на животните на изток е била реката, но всъщност не е така. Парана е много по-широка от река Уругуай, а вискачите въпреки това са я преплували и са се заселили на западния бряг.

Нашите приятели малко мислеха за тези интересни животни — беше им само досадно, че срещнаха по пътя си тяхна колония. Да яздят по изритата от зверчетата равнина означаваше да напредват едва-едва. Конете всяка минута можеха да пропаднат, тъй като гризачите бяха прокарали под земята цели галерии. При все това, след като обгърнаха с поглед равнината и не видяха края на хълмчетата на вискачите, коннициите решиха, че ще им трябва твърде много време, за да ги заобикалят и тръгнаха направо.

— Не ти върви — каза Гаспар. — Дявол да го вземе, цялата равнина е изровена! Няма какво да се прави — ще вървим направо!

— И аз мисля, че така ще е най-добре — отговори Сиприано.

— Само бъдете предпазливи, господа — предупреди гаучото.

— Гледайте къде стъпват конете и не се доближавайте до дупките. Но какво съм се разприказвал, най-добре ще е аз да вървя напред, а вие ме следвайте.

С тези думи той тръгна през равнината, като внимателно се промъкваше между хълмчетата. Младите хора вървяха след него.

Вискачите никак не се уплашиха от неочаквано появилите се хора. Те заставаха на задните си лапи и с любопитство поглеждаха конниците, като бягаха само когато те дойдеха съвсем наблизо. Късите им предни крачка им придаваха още по-голяма прилика с плъховете. Цял час яздиха приятелите по разритата равнина и най-сетне излязоха на равно място. За да наваксат изгубеното време, те пришпориха конете си и препуснаха по-нататък.

Глава XXI ВАЛДЕС НАВЯХВА РАМОТО СИ

Когато Гаспар се ядосваше на неочакваното препятствие, каквото представляваха дупките на вискачите, той и не подозираше, че същите тези животни са му направили важна услуга, като са задържали по пътя най-злия му враг.

На сто мили на изток от разритата от зверчетата равнина, по пътя за Асунсион, имаше друга също такава равнина. И по същото време по тази равнина към брега на Парагуай препускаше конник. Конят му беше целият в пяна, а той все го пришпорваше и понякога го удряше и с дръжката на копието си. Не е трудно да се досети човек, че конникът, който се отнасяше така жестоко с коня си, беше не друг, а Руфино Валдес.

Той бързаше да зарадва по-скоро парагуайския деспот с приятната вест, а след това да вземе със себе си отряд войници, „куартелероси“, и да потегли назад за имението на Халбергер.

Щедра награда очакваше конника и още от лагера на индианците той безжалостно гонеше коня си. Не щадеше животното, както обичат и пазят своите коне гаучосите. На него му беше все едно дали животното щеше да падне на брега на Парагуай, стига да го закараше, където трябва.

Конят остана без сили и започна да се препъва.

— До брега са не повече от двайсет мили — шепнеше си конникът. — Само че дали ще изляза близо до Асунсион? Това е въпросът. Но все едно, на брега има много гранични постове и войниците ще ми покажат пътя към града.

Валдес почти не гледаше пътеката, по която яздеше. Той знаеше, че върви на изток. Слънцето залязваше. Дългата сянка на ездача и коня падаше право пред тях. Валдес сякаш яздеше по стъпките на друг конник-великан.

Но ето, че слънцето залезе и нощният мрак бързо се спусна от всички страни. Затова пък отпред на небето изплува луната. Никога на север луната не свети така силно, както в южните равнини на Чако. Близостта на целта и лунната нощ съблазниха Валдес — той реши да не остава да нощува и като пришпори измъчения, с разранени до кръв хълбоци кон, препусна по-нататък.