През това време пътеката, по която яздеше, свърши. Като погледна под краката на препъващия се кон, Валдес видя, че е навлязъл в една „вискачера“, т.е. покрита с дупки местност. Зает със своите дяволски планове, той не бе забелязал как бе попаднал на тази разровена почва. Наоколо с крясък се разлетяха уплашени кукумявки.
Валдес поиска да обърне и дръпна юздата, но конят изведнъж се препъна. Юздите се изплъзнаха от ръцете на ездача. Чу се сякаш трясък на сух клон. Беше изпращял счупилият се крак на коня. Падайки, конникът навяхна ключицата на болната си ръка и загуби съзнание.
Дълго лежа той на заляната от лунна светлина равнина, без да чува крясъците на нощните птици и без да вижда любопитно поглеждащите го прилични на плъхове животни…
След като дойде на себе си, Валдес полежа още цяло денонощие, после пълзешком, като ранен на бойно поле, се добра до Асунсион. Там той пристигна едва на третия ден и по този начин Гаспар и неговите спътници спечелиха време.
Глава XXII
ДЪРВО БАРОМЕТЪР
Когато излязоха от „вискачерата“, Гаспар се зае внимателно да търси следите на неприятеля.
— Какво ново намери? — попита го Сиприано.
— Не намерих, а загубих, сеньорито.
— Какво?
— Следите на подкования кон. Следите на понито се виждат както и преди, а следите от коня на непознатия конник са изчезнали.
И тримата започнаха да ги търсят, като бавно се движеха напред-назад, но напразно.
— Сега е ясно защо видяхме пресни следи от копита в обратна посока на брега на реката — продължи Гаспар. Който и да е бил тайнственият конник, червенокож или бял, пренощувал с индианците в лагера, на сутринта той се е разделил с тях. Знаех си аз, че зад гърба на Агуара и индианците се крие някой. Това е той, разбира се.
Гаспар каза края на фразата за себе си. Той още не беше споделил със Сиприано и Лудвиг подобренията си относно Валдес и Франсия.
— Малко ме е грижа сега за изчезналия конник — забеляза Гаспар. — Трябва да бързаме след индианците.
С тези думи той пусна коня си в галоп. Младежите последваха примера му. Така яздиха те без почивка цял час, повечето по брега на Пилкомайо, а понякога — там, където брегът ставаше прекалено стръмен, — се отклоняваха встрани.
Като излязоха на едно такова скалисто възвишение на брега, Гаспар се спря. На известно разстояние от пътеката, по която яздеха, се виждаше дърво с перести листа. Това беше един от многобройните видове мимози, които растат в равнините на Южна Америка и особено често се срещат в Гран Чако. Дървото беше покрито с яркожълти цветове. То именно привлече вниманието на Гаспар.
Той приближи до мимозата, откъсна клонче цветове и с любопитство, като ботаник, го заразглежда. Това растение и неговите странни свойства му бяха добре известни.
— Е, какво, Гаспар? — извика му нетърпеливо Сиприано. — Какво разглеждаш цветчетата? Нали знаеш, че времето ни е е скъпо?
— Зная — загрижено възрази Гаспар. — Но ако дървото предсказва вярно, ние трябва временно да се откажем от преследването на индианците и да се погрижим за себе си.
— Какво значи това? — в един глас запитаха Лудвиг и Сиприано.
— Погледнете, господа, тези цветове.
— Аз не виждам нищо особено — отбеляза Сиприано.
— А аз виждам — каза Лудвиг, който беше получил от баща си известни познания по ботаника. Венчетата на цветовете почти са се затворили — явление необикновено за това време на деня. Сутринта минахме край няколко цинии — така се нарича това дърво — и не забелязах цветовете им да са затворени.
— Почакайте малко и наблюдавайте — посъветва ги Гаспар.
Цветовете на цинията продължаваха да се затварят пред очите им.
— Цинията никога не лъже — каза Гаспар. — Трябва да й се вярва. Тя ни предсказва страшна буря. Ако бурята ни застигне в равнината, ще ни отнесе вятърът или пороят. Трябва да се скрием. По-скоро, господа, след малко ще бъде късно!
Като скочиха на конете си, тримата препуснаха в, галоп с гаучото начело, оставяйки пътечката, по която бяха минали индианците.
Глава XXIII
ПЛЕННИЦА
В същото това време, когато приятелите се отдалечиха от дървото барометър, по равнината, на около четиридесет или петдесет мили от тях, яздеше малка група конници. Това беше Агуара и свитата му от млади индианци, които се връщаха в заселището си.
От момента, в който видяхме тази шайка за последен път, в нея имаше известна промяна. Един от червенокожите, ранен при нападението срещу Халбергер, беше умрял по пътя и трупът му беше преметнат върху седлото и привързан за него.