Шебота сведе глава още по-ниско, в знак, че е готова да изпълни заповедта му.
— Никой не трябва да я види и да разговаря с нея, поне на първо време. Не пускай при нея никого, освен твоя побъркан бял роб. Него не го смятам, но никой друг не пускай. Разбра ме, Шебота, нали?
Тя пак отговори с мълчалив поклон.
— Е, добре! — каза вождът и като се метна на коня, побърза да посрещне свитата си.
От този ден Франсиска Халбергер се засели при старата вещица.
Глава XXXI
ПАК НЕСПОЛУКА
Приятелите се събудиха много преди разсъмване. От овнеш-кото им беше останал само един кокал и те закусиха със сушено месо, взето от предвидливия Гаспар. Тъй като в пампасите често няма сол, туземците нарязват месото на тънки ивици и го сушат на слънце. Този начин за запазване на месо се практикува не само в Чака, където такова месо е познато под името „чарки“, но и в цяла Испанска Америка, т.е. в Мексико и Калифорния, само че там то се нарича „тасахо“ и „сесина“.
Сушеното месо не е особено вкусна храна. Ако не се е напълно изсушило, то има неприятен мирис и цвят. Испанците го варят с чесън, лук и много подправки, благодарение на което то губи неприятната си миризма. Сушеното месо е незаменимо за пътешествениците. В необятната равнина няма гостилници, където биха могли да възстановят изразходваните си запаси, а сушеното месо може да се носи в седлото колкото време искаш.
След като се подкрепиха с тази храна и пиха „мате“, пътниците изкараха конете си от пещерата и потеглиха. Потокът отдавна се беше прибрал в бреговете си и пътеката беше изсъхнала.
Но какво беше учудването им, когато, излезли в степта, вместо зеленеещите се савани, по които бяха яздили снощи, видяха пред себе си тъмнокафява равнина. Изгряващото слънце й придаваше червеникав оттенък.
— Господи? — извика в ужас гаучото. — Така си и мислех, че ще стане.
— Колко странно изглежда!… — каза Лудвиг.
— Това трябваше да се очаква, сеньори.
— Как е станало? — учуди се Лудвиг.
— Много просто — забеляза Сиприано — донесеният от вятъра прах е покрил равнината, а дъждът го е превърнал в рядка кал.
— Това още не е беда… — мърмореше Гаспар.
— Дали не ни заплашва пак някоя нова опасност? — с ужас погледнаха юношите Гаспар.
— Не е опасно, но ще ни забави.
— Какво?
— Ако тази ивица от рядка кал отива до самия бряг на реката, няма да видим следите на неприятеля. Земята е покрита с дебел слой тиня.
Тези думи много разстроиха юношите. Щом следите на похитителите на Франсиска бяха унищожени, щеше да бъде много трудно да се намерят хищниците в безкрайната равнина на Чако.
— Няма защо да се бавим — каза Гаспар, когато достатъчно се нагледаха на безрадостното зрелище. — Да вървим към реката! Да става каквото ще!
Конниците пришпориха конете си и се понесоха в галоп. Конете шляпаха из калта, като отхвърляха цели парчета с копитата си. След половин час те достигнаха бреговете на Пилкомайо. За голямо свое огорчение видяха, че слоят кал покриваше и брега. Горещото тропическо слънце вече го беше превърнало в сух пласт. За никакви следи не можеше и дума да става.
— Дявол да я вземе тая буря! — извика с досада гаучото. — Стана това, от което се страхувах!
Глава XXXII
ПРЕГРАДА
Конниците се спряха за минута, като не знаеха накъде да вървят. Но не мислиха дълго. Индианците навярно бяха продължили нататък по брега. Те решиха да тръгнат в същата посока. Скоро стигнаха мястото, където потокът се вливаше в реката. Дали по стръмните брегове на потока се бе наслоил по-малко прах или бързото течение го бе измило, но и по двата бряга ясно се виждаха отпечатъци от копита. Очевидно индианците бяха преминали потока на това място.
Потокът се беше успокоил след бурята и конниците лесно го прегазиха. Понататъшните следи на индианците пак изчезнаха под плътния слой разтворен от дъжда и засъхнал от слънцето прах. Можеше да се предполага, че бяха продължили и по-нататък по брега, но беше възможно и да са съкратили пътя си по някоя само на тях известна пътека през степта.
Отделил се на няколко крачки настрана, Гаспар пак се върна на брега.
— Според мене, най-добре е да държим брега на реката. На триста мили оттук тя прави остър завой и аз си спомням, че там започва една прокарана от индианците пътека. Навярно червенокожите са тръгнали по нея. Тя води през покритата със селитра равнина, по която може би ще имаме щастие да намерим следите на неприятеля!