Лудвиг и Сиприано безропотно последваха гаучото. Сега нямаше нужда да гледат земята, тъй като следи никъде не се виждаха, и затова те яздеха бързо. Само безбройните малки рекички, които се вливаха в реката и които трябваше да прегазват, спъваха придвижването. Един от тези потоци се оказа толкова дълбок и широк, а бреговете му толкова стръмни, че конниците се спряха и не се решаваха да го минат. Трябваше да го преплуват и това не би спряло нито конниците, нито техните коне — степните коне плуват като видри — но отсрещният бряг беше страшно стръмен. Конете по никакъв начин не биха могли да се изкатерят по такава стръмнина.
— Е, този поток няма да можем да го преминем! — каза гаучото.
— Защо? — запита Сиприано.
— Много е дълбок.
— Може да се преплува.
— Да се преплува може, но как ще излезем? Погледнете отсрещния бряг: гладък е като стена. Котка не би могла да се покатери по него, а не кон. Ако се впуснем да плуваме на това място и не можем да излезем от водата, непременно ще отидем на дъното.
— Какво да правим тогава? — запита Сиприано, разтревожен от новото препятствие.
— Спомням си, че наблизо има брод — каза Гаспар. — Не зная само нагоре ли е или надолу по течението. Проклетата буря всичко развали, покри цялата равнина с кал. Помня, там имаше голямо дърво с изпочупени клони, А, ето го!
На две мили разстояние наистина се виждаше самотно дърво.
— Да отидем там, сеньори — предложи Гаспар. — С плаване или с газене, ще минем потока.
Глава XXXIII
НЕОЧАКВАН ЛОВ
Меката блатиста почва не позволяваше да се язди бързо. Конниците предпазливо и бавно се движеха към дървото. Най-сетне те попаднаха на твърда почва, по която можеха да се движат по-смело, без да се страхуват, че ще затънат.
— Преди шест месеца — разказваше Гаспар — двамата с покойния господар преминахме на това място реката. Водата не достигаше до стремената. След вчерашния порой нивото на водата може да се е покачило, но все пак не дотолкова, че да не можем да преплуваме потока. Това е обичайното място за преминаване и затова от двете страни на реката има път за него. Бреговете са полегати; ние няма да потънем и няма да бъдем отнесени от течението.
— Чудесно — каза Сиприано.
Известно време конниците яздиха мълчаливо.
— Боже мой! — извика изведнъж Гаспар. — Щях да забравя!
— Какво има? — попитаха спътниците му.
— Тук ни очаква приятна изненада.
— Каква?
— Досега вървяхме напосоки. Сега ще разберем, оттук ли е минал преследваният от нас неприятел. Ако индианците са вървели по брега на реката, те е трябвало да я преминат на това място и навярно ще видим по брега следите им.
През това време те стигнаха до дървото, което им служеше за ориентир. Гаспар пръв приближи до него и повика и другарите си. Той им показа нещо много интересно: из водата газеха цяло ято дългоноги, прилични на жерави птици. Те се разхождаха като на кокили. Испанците наричат тези бели като сняг птици, с черни клюнове, голи шии и ясночервени като войнишки яки гуши, „млади войници“.
— Чудесно! — извика гаучото. — Щом тези благовъзпитани господа шляпкат из водата с дългите си крака, значи водата не е дълбока. Но нека погледаме птиците.
Без да забелязват, че ги наблюдават, жеравите продължаваха заниманието си. Те ловяха риба и се виждаше начесто да измъкват от водата плячката си. Рибката се биеше насам-на-там и след кратка борба изчезваше в обемистото гърло на жерава.
— Закусват — каза гаучото. — Време е и ние да помислим за обяд. Слънцето е високо, пък и червата ми започнаха да свирят тревога. Жалко е само, че нямаме нищо освен това сухо „чарки“… Света Богородице! Какво става с мене! Нима мозъкът ми се е покрил със също такъв слой кал, както всичко наоколо? Нищо освен „чарки“ ли? Излъгах ви — ние ще обядваме нещо по-вкусно! Ще видите, млади господа! Само по-скоро отведете конете към онези храсти там!
С тези думи Гаспар бързо изчезна в гъстите храсти. Младите хора последваха примера му и зачакаха да видят какво ще стане по-нататък. Като накара спътниците си да останат по местата си и да държат конете, за да не подплашат птиците, гаучото слезе от коня, взе ласото, предпазливо се промъкна напред и скоро се изгуби от погледа. За последен път приятелите го видяха на самия бряг. Той се движеше снишен като котка или ягуар, когато дебне плячката си. Цели десет минути не се чуваше нищо. Лудвиг и Сиприано мислеха, че Гаспар крои нещо срещу жеравите и се повдигнаха на стремената, за да видят птиците. Жеравите продължаваха да ловят риба, без да се смущават от близостта на неприятеля.
Скоро обаче спокойствието им бе нарушено. Птиците започнаха да протягат шии и да се озъртат. Чуха се тревожни крясъци. Някои от уплаха изтърваха уловената риба; други побързаха да глътнат плячката си. Най-после цялото ято закряка, запляска с приличните си на платна криле и отлетя.