Така преминаха те няколко мили, когато изведнъж Лудвиг, неочаквано и рязко, сви вляво.
— Вдясно! — извика му Сиприано.
— Вдясно! Вдясно! — повтори след него Гаспар.
Но Лудвиг, без да слуша, продължаваше да препуска в противоположна посока.
Дали конят му не се беше подплашил? Или се беше случило нещо на самия Лудвиг? Дали не е някакво последствие от електрическите змиорки? Поведението на младежа беше най-малкото странно, да не кажем нещо по-лошо.
Подозренията на Гаспар и Сиприано се потвърждаваха все повече и повече, като премина двеста-триста ярда, Лудвиг се обърна към тях, сне шапката си и започна да маха с нея като побъркан.
— Горкият! — каза Гаспар — той стоя много в реката със змиорките и сега е изгубил разсъдъка си! Нещастно семейство! Погубен е още един негов член! Лудостта е по-страшна от смъртта.
Същото мислеше и дълбоко покрусеният Сиприано.
Те се канеха вече да тръгнат да го гонят, когато Лудвиг се спря, сложи си шапката и започна да разглежда земята. Нещо бе скимнало на болния му мозък!
Но от това, което видяха, когато се приближиха до него, самите те насмалко не полудяха от радост, невярвайки на очите си: върху кафявия фон на глината се виждаха множество бели следи от преминали оттук коне.
— По-скоро елате насам! — викаше ги Лудвиг. — Вижте какво ще ви покажа!
И той посочи широка ивица, изрита от копитата селитра. Явно, преследваните от тях индианци бяха минали оттук.
Нито Сиприано, нито Гаспар каза на Лудвиг какви подозрения се бяха мярнали в главите им за него.
— Отлично, Лудвиг — каза Гаспар. — И вие ме надминахте. Вие открихте следите на неприятеля. Сега можем да вървим и без помощта на слънцето.
— Тези следи ще ни отведат в лагера или в града на тоба, в шатрата на негодника Агуара — забеляза Сиприано. — О, защо не сме вече там!
— Потърпете малко! — посъветва Гаспар. — Скоро ще стигнем. А сега, преди да продължим по-нататък, да се поогледаме и да си отпочинем.
Пътниците слязоха от конете си и започнаха внимателно да оглеждат следите на индианците.
Следите се бяха разбъркали. Бяха много. Освен следи от копита, имаше и следи от човешки крака, а на места рохкавата почва беше отъпкана, сякаш някой бе лежал на нея. Странното беше, че ясно се виждаше, че хората и конете бяха отишли на запад от тук, но откъде бяха дошли — не се виждаше. Как се бяха озовали тук — не се знаеше.
Това би могло да се види странно на хора, незапознати с особеностите на тайфуна. Гаспар прекрасно разбра всичко.
— Червенокожите са дошли до това място, когато ги е настигнал тайфунът — каза той. — Те са легнали на земята и останали така, докато е траел. Ето защо земята е отъпкана на места. Сега знаем кога са били тук индианците. Било е приблизително тогава, когато ние се бяхме скрили в пещерата и се сражавахме с тигъра. Навярно те са изчакали тук пороя и са продължили при по-слабия дъжд. Показва го едва-едва намокрената земя. Сега остава само да тръгнем подир тях, колкото може по-скоро.
Тримата се качиха на конете си и препуснаха по следите на индианците. Сега вече нямаше нужда да се точат един зад друг, затова пътуваха заедно.
Глава XLII
БИСЕРНАТА ОГЪРЛИЦА
Сега вече не беше възможно да объркат пътя. Следите на индианците ясно се виждаха в една двайсет ярда широка ивица. Когато индианците отиват срещу врага, те вървят в определен ред. А тук следите им доказваха, че те бяха вървели както се е случило. Тук-там се срещаха копита на отделни коне. Очевидно някои от конниците бяха яздили по-настрана. Бурята навярно беше развалила строя. При това те са били спокойни, смятайки, че наблизо няма неприятел.
Между другото, нашите приятели не разсъждаваха много върху всичко това, а бързаха напред.
Сиприано през цялото време внимателно се взираше в земята, без да губи от очите си малките следи от понито. Изведнъж той извика. Бе видял на пътя добре познато бисерно украшение.
— Това е огърлицата на сестра ми! — извика и Лудвиг, като видя блестящите бисери.
Гаспар също помнеше, че Франсиска беше носила огърлица. Гаучосите твърде ценят бисерите и понякога носят бисерни гривни.
Сиприано вдигна огърлицата. Тя беше цяла. Връвта не се беше скъсала. Бисерите не се бяха пръснали. Навярно само се беше разтворила закопчалката. Наоколо не се виждаха никакви следи от борба. Сигурно девойката беше изгубила украшението си в суматохата по време на бурята.
Находката ободри приятелите. Тя им се видя като щастливо предзнаменование, че скоро ще намерят и освободят от плен и собственицата на тази огърлица.