Такива хълмове с отсечени върхове не са рядкост в Гран Чако, но върху широката площадка на този хълм имаше странни съоръжения, прилични на скели на строяща се къща. Наредени в редици, това бяха въздушните гробници на племето тоба. Така то погребва особено видните хора.
Месецът заливаше със светлината си тези оригинални гробници; техните сенки лежаха върху меката рохкава почва. Мавзолеите бяха построени от палмови стволове, а покривите им — от палмови клони.
— Това е гробището, за което ми е разправял Нарагуана-каза Гаспар. — Е да, мястото не е лошо. Не бих имал нищо против моите тленни останки да бъдат погребани така. Само че бих искал да имам приятели, които да ми направят гробницата, иначе крехката постройка лесно ще се разсипе, а заедно с нея и костите.
Гаспар тръгна по алеята между два реда въздушни гробове.
— Трябва да излезем от другата страна — забеляза той. — Помня, вождът ми разказваше, че градът е разположен на запад от хълма.
Една от гробниците беше малко по-голяма от другите. Тя явно беше наскоро построена и по земята се валяха трески. Гаспар се спря, решил, че тук прекрасно могат да привържат конете, които няма защо да вземат със себе си от другата страна.
Като завързаха конете за стълбовете, приятелите се отправиха към противоположната страна на площада. Пред тях наистина лежеше индианското градче, или толдерия, разположено на брега на езеро, което блестеше като огледало. Но те виждаха само града и жадно ловяха и най-малкия градски шум.
Не се виждаше нито дим, нито светлина. Градът спеше. Чуваше се само кучешки лай, цвилене на коне и блеене на овце.
Гаспар беше прав, като казваше, че в полунощ всички червенокожи спят в колибите си.
Като видяха, че през нощта не могат да направят нищо, и тримата се върнаха при конете. Отначало те искаха да пренощуват под скалите, но се отказаха. Привързаните о стълбовете коне можеха да съборят през нощта съоръжението и върху спящите да се посипят отгоре костите на някой мъртъв вожд. Под въздушните мавзолеи нямаше трева, а земята беше съвсем разкопана. На Гаспар повече му харесваше меката поляна, от която току-що бяха наблюдавали спящия град. Привличаше го с гостоприемния си заслон една голяма смокиня, дърво с много въздушни корени, които образуваха около дънера нещо като беседка. Там можеха да се скрият от нощната роса и от любопитните погледи.
И тъй, пътешествениците се преместиха под смокинята. Те легнаха да спят без вечеря, защото се страхуваха да запалят огън. За щастие, бяха се наобядвали добре и не чувстваха глад. Завързаха конете за дървото и легнаха на меката трева.
Понеже знаеха, че местността не е безопасна, те решиха да спят поред, така че един да остава на стража. Пръв пое това задължение Гаспар, а Лудвиг и Сиприано, завити в пончосите си и със седлата под главите, си пожелаха един другиму лека нощ и, макар и да не заспаха, поне млъкнаха.