— „Седенето не струва по-скъпо от стоенето прав“ — напомни Гаспар старата испанска пословица и седна на една издатина на скалата.
Лудвиг и Сиприано последваха примера му. Да слезнат по-надолу не беше безопасно. Можеха да бъдат забелязани. А тук те седяха под прикритието на нисък храсталак и в сянката на скалата. Залените от лунната светлина улици се виждаха като на длан.
Сиприано пак замоли Гаспар да му каже плана си, но самият гаучо имаше само неясна представа за това, което можеше да се предприеме.
— Според мен, преди всичко трябва да действаме бързо-каза той и се замисли.
— Един от нас трябва да се преоблече като индианец-продължи най-сетне Гаспар — и така да влезе в града.
— Разбирам — отговори Сиприано. — Но това е много опасно. Ако заловят мнимия индианец…
— Опасно е, разбира се. Ако маскираният бъде заловен, ще му смачкат черепа или ще го изгорят жив. Но все пак трябва да се рискува. Аз достатъчно добре познавам индианските обичаи и затова мисля аз да се преоблека като индианец. Веднъж бях пленен от гауайкуру и успях да избягам от тях, преоблечен като червенокож.
— И как го направи?
— Убих заспалия си пазач със собственото му оръжие и се преоблякох в дрехите му. В джобовете на дивака намерих някаква боя, с която се намазах и минах за червенокож. Цяла седмица вървях до Парагуай, врях се из колибите на гуайкуру, между диваците и никой не заподозря фалшификацията. По същия начин смятам да проникна в града на тоба и да спася Франсиска.
— Всичко, което имам, ще бъде твое, Гаспар, само я спаси! — замоли се Сиприано.
— И двамата ще ти дадем всичко, което имаме! Сигурен съм, че мама ще се съгласи да ти даде цялата къща, ако спасиш сестра ми.
— Какво говорите, какво говорите, млади господа! — упрекна ги гаучото. — Гаспар Мендес не иска нищо за това, че ще изпълни дълга си към близките на своя господар. Той е готов да даде живота си за тях. Ние всички плуваме в една лодка, която или ще ни спаси, или ще ни прати на дъното. Но няма да потънем. Ние ще изплуваме от това гибелно море. Не трябва да се отчайваме. Нарагуана е мъртъв, но на небето има Господ, който няма да ни изостави в бедата. Да му се помолим!
И тримата коленичиха, а Лудвиг, по молба на Гаспар, прочете Господнята молитва.
Глава L
СРЕДНОЩНА РАЗХОДКА
Когато станаха, Гаспар пак им повтори намерението си да се преоблече като индианец и да се промъкне в града. Опасността не го плашеше.
Откъде само да вземат дрехи? Сиприано си спомни колко просто ловкият Гаспар го беше превърнал в жерав и не се съмняваше, че той и сега лесно ще се справи с мъчнотиите.
— Само да ми падне тук някой тоба! Веднага бих си сменил костюма с неговия, както тогава у гуайкуру — каза Гаспар. — Между другото дрехата на тоба е проста, не е кой знае какво да се ушие. Панталоните могат да се ушият от моята риза, а отгоре ще си метна пончото. И готово!
— А цветът на лицето няма ли да те издаде? — попита Лудвиг.
— Ще ме издаде, но аз ще се пребоядисам — отговори Гаспар. — Всъщност и без това съм достатъчно загорял. Краката и ръцете си ще намаже с кафява боя, каквато имам в седлото. Моето пончо ще ми свърши работа. Червенокожите често носят такива наметала, смъкнати без съмнение от гърба на някой гаучо, непредпазливо отдалечил се от заселническата колония.
— Все пак, Гаспар, могат да те познаят, ако отидеш посред бял ден — каза Лудвиг.
— Затова ще отида в града по тъмно — отговори гаучото. — Смятам да проникна там утре вечер след залез слънце. Индианците ще прибират добитъка и няма да забележат пришълеца.
— Да речем, че се промъкнеш незабелязан от никого — разпитваше Лудвиг. — А после какво?
— После зависи от обстоятелствата. Както потръгне. Само знайте, че Гаспар не е такъв, че да завре ръка в гнездо с оси, без да е сигурен, че ще намери мед.
— А сигурен ли си в това? — попита Сиприано, в чиито очи блесна надежда.
— Разбира се, че съм сигурен. Иначе щяхме да си вървим право вкъщи. Но аз се надявам, че ще се върнем вкъщи само със сеньоритата.
— По-скоро бил предпочел аз самият да отида в града и да умра там, отколкото да се върнем без Франциска! — извика Сиприано.
— Успокойте се, млади господине! — спря го Гаспар. — Ако моят план сполучи, няма защо да отивате в града, нито да умирате. Само дано успея да намеря един познат индианец, когото веднъж спасих от смърт. Той беше болен и аз му дадох лекарство, което взех от Халбергер. Болният оздравя и се закле, че ще ми бъде вечно благодарен и че ако някога стане нужда, той на драго сърце ще ми помогне. След това много се сприятелихме. На него може да му се вярва. Той не е прост индианец, а от главатарите и се ползва с известно влияние сред червенокожите.