— Аз също имам познат тоба, който навярно ще ни помогне, ако успеем да влезем във връзка с него. Това е братът на Нансена, Каолин — спомни си Лудвиг.
Сиприано учудено го погледна. Той също познаваше младата индианка и нейния брат, но го учуди това, че Лудвиг произнесе името й, сякаш беше мислил за нея. Наистина младият естественик мечтаеше за девойката, макар че никога на никой не беше издавал тайната си.
— Помниш ли колко неразделни бяхме с Каолин? — продължи той, без да забелязва любопитния поглед на братоачед си. — Заедно ходехме на риболов. Мисля, че той би взел сега моята страна против Агуара.
— Толкова по-добре — каза Гаспар. — Ако не намеря моя приятел, ще се обърнем към вашия. Ще останем тук до утре вечер. През това време ще се преоблека. Щом се стъмни, ще отида да поскитам около колибите като другите червенокожи и ще намеря моя пациент. И тъй като не е кой да е, това няма да ми бъде трудно. Ще го помоля да ми помогне да изтръгнем Франсиска от ноктите на Агуара.
Планът на Гаспар се видя на приятелите напълно приемлив и осъществим.
Изведнъж те чуха шум от приближаващи се стъпки. Сянката на скалата падаше върху пътеката и пречеше да се види кой идва. Малко по малко в полумрака се обрисува фигура, загърната в нещо бяло и въздушно. Беше жена, или по-точно девойка. Когато излезе от сянката и лунната светлина освети прекрасното й лице, Гаспар и Сиприано веднага я познаха, но не казаха нищо. Лудвиг обаче не можа да се сдържи.
— Нансена! — възкликна той.
Глава LI
МАГИЯ
Уплашен, че Лудвиг ще заговори високо, Гаспар го хвана за рамото. И тримата, замряха, неподвижни като сфинксове.
Младата индианка вървеше като че ли очакваше да срещне някого. Така младата сърна плахо излиза от гората, чула зова на елена.
Когато тя се отдалечи, Гаспар прошепна:
— Навярно отива на среща.
От тези думи на Лудвиг му стана неприятно.
— Нека да отиде на уговореното място. По-добре да я спрем на връщане. А къде е той? Как може да кара да го чакат! Аз не съм правил така… Шшт! Спря се.
Девойката спря между гробовете, като изпитателно се вглеждаше в тъмнината и се ослушваше. След като не видя никой и не чу стъпки, повика отначало тихо, а след това по-високо:
— Шебота!
— Това не е името на нейния приятел — измърмори Гаспар, докато Лудвиг облекчено въздъхна.
И двамата бяха чували по-рано името на гадателката.
— Тя вика старата вещица! — продължи Гаспар. Защо ли й е притрябвала на такова място и в такъв час? Навярно се е скарала с любимия си.
Чу се някакъв шум, въздишки, кашлица. Тези звуци идеха някъде отдолу. По пътечката се изкачваше някакво човешко същество. То сякаш пълзеше на четири крака. Девойката го видя и позна в него Шебота. Мълчаливо тя я очакваше на площадката.
Като продължаваше да охка и стене и като се спираше от време на време, за да си поеме дъх, старата врачка мина край нашите приятели и приближи към девойката. Луната ги освети и двете. Контрастът беше необичаен. Шебота имаше костелива фигура. Нансена беше възхитителна със своята младост и красота: стройна като палма, с правилни черти на лицето, с чудни очи. Ние знаем вече какво я водеше тук.
След кратко мълчание вещицата пое дъх и попита:
— Защо и е на Нансена Шебота?
— Нима не знаеш сама, Шебота?
— Зная, че сестрата на Каолин обича нашия млад вожд. Това не е тайна за никого.
— О, не говори така! Аз мислех, че никой не знае.
— Какво от това? — възрази вещицата. — Нансена е прекрасна, няма друга равна на нея по красота в нашето племе, тя няма съперница, не може да се сравни с нея дори и девойката със сините очи и златистите коси, която живее под покрива на Шебота. Напразно Нансена ревнува от бялата девойка.
— Ти сигурна ли си в това, Шебота, мила! — извика девойката и в гласа й прозвуча надежда. Ако е така, ще ти дам всичките си гривни, огърлици и наметки. Не бой се, няма да останеш невъзнаградена.
— Нансена е много щедра — каза вещицата и очите й алчно заблестяха при споменаването на такива подаръци. — Шебота е сигурна и ще ти докаже това. Виж!
С тези думи Шебота извади от пазвата си кравешки рог, превърнат в бутилка и запушен с тапа.
— Ето ти лекарство — продължи тя. — Една капка от него е достатъчна, за да привърже към тебе сърцето на Агуара.
— Колко си добра, Шебота! Как да ти се отблагодаря, с какво да те наградя?
— Не си струва да благодариш — усмихна се Шебота. — По-добре ме награди така, както обеща. Обещанията, сама знаеш, не всякога се изпълняват. Затова, кажи ми, какво можеш да ми дадеш сега?