— Можеш, ако искаш, веднага да бъдеш свободен.
— Дали искам? Ти се шегуваш! Само ми покажи пътя и нека Шебота…
— Шебота няма да ти направи нищо. Слушай ме. Ние с тебе сме от едно племе, една раса. Моите приятели са дошли за мене. Те са близо. Ти сигурно също имаш приятели там, в родината. Защо не се върнеш при тях?
— Защо не се върна? — повтори той. — Ако ме вземеш със себе си, ще дойда.
— На драго сърце ще те взема. Да бягаме час по-скоро!
С тези думи Франсиска хвана за ръка своя доскорошен пазач. Учудена от тъй неочакваната проява на ум у човека, когото всички отдавна смятаха за луд, Нансена мълчаливо тръгна напред. Пленниците я последваха, като я помолиха да им показва пътя.
Глава LV
ЗЛОПОЛУЧНО ПАДАНЕ
Когато Нансена тръгна за града, гаучото и неговите приятели започнаха да се приготвят за връщането. Те решиха да слязат от хълма на пътеката. На тръгване Нансена обеща да доведе пленницата в подножието на хълма. С това свършваше нейната мисия, останалото те трябваше да уредят сами.
За място на среща беше определено началото на пътеката при памуковия храст. Нансена добре знаеше този храст. В детството си тя беше играла под него, а по-късно беше почивала в сянката му. Тази пътека беше най-краткият път за хълма. Приятелите се страхуваха само от едно — да не би Нансена да не доведе Франсиска. Само Лудвиг не се съмняваше.
Чудна работа, радостта му от освобождаването на неговата сестра беше примесена с нотка горчивина. Той знаеше, че Нансена им помага не от приятелско чувство. Правеше го, водена от ревността. Тя освобождаваше пленницата, за да причини мъка на Агуара. Но Лудвиг не каза на никой за подозренията си. Всъщност за разговори нямаше и време. След като Нансена се запъти за града, Гаспар даде знак за тръгване и тримата се засуетиха около конете.
— Няма защо да оставаме на това скръбно място каза Гаспар, оседлавайки коня си. — Ако червенокожата красавица ни измами, ще се озовем тук като в капан. Ще ни обкръжат и ще ни отрежат пътя за отстъпление. Колкото по-рано се измъкнем оттук, толкова по-добре. В равнината поне ще можем да избягаме от преследвачите. По-бързо да се махаме! Неприятното е само, че ще трябва да мъкнем със себе си и Шебота, макар тя, разбира се, да не е тежка. Просто торба кокали.
— Ама ти сериозно ли искаш да я вземеш със себе си, Гаспар? — попита Сиприано.
— А как иначе? Ако я пуснем, веднага след нас ще изпратят потеря. Ако я оставим вързана за стълба, утре сутринта ще я потърсят в града и като не я намерят, ще дойдат тук. Защото това място е най-подходящо за старата вещица.
— Не е ли по-добре да я отведем в гората и там да я вържем за някое дърво? — попита Сиприано. — В гъстите храсти никой няма да я види. А ако й омотаем главата като сега, няма да може и да крещи.
— Всичко това няма да послужи за нищо! — отговори Гаспар. — Както и да я скрием, ще я намерят. Тези червено-кожи като змиите ще пропълзят през всякакви трънаци. Освен това, както сами знаете много добре, те имат кучета с великолепно обоняние, като ловджийските. Те от половин миля ще подушат старата и ще заведат господарите си там, където е скрита.
— Да, при такива условия, разбира се, ще я намерят — каза Сиприано.
— А ако не я намерят, помислете си колко ужасно ще бъде — забеляза Лудвиг.
— Защо ужасно? — учуди се Сиприано. — Толкова по-добре за нас, ако не я намерят.
— Но какво ще е за нея! Завързана за дървото, Шебота ще трябва да умре от глад и жажда. Колкото и да е отвратителна вещицата, ние самите няма да бъдем по-добри от нея, ако постъпим така жестоко.
— Чудесно, сеньор Лудвиг, — съгласи се с него на пръв поглед гаучото — може би имате право. Но няма за какво да спорим. Ние не можем да завържем за дървото Шебота и да я оставим и затова, защото в такъв случай и нас самите ни заплашва подобна участ: ще ни вържат за някое дърво като сноп съчки и ще ни опекат на бавен огън. Има още един начин да се избавим от Шебота, без да я вземаме със себе си.
— Какъв? — попита Сиприано, като видя, че гаучото не се решава да продължи.
— Да я пречукаме или клъцнем. Няма да е лошо и да обесим тази негодница. Тогава индианците ще намерят трупа, но тя няма да им разкаже в каква посока сме избягали. Виждам, че на сеньор Лудвиг не се харесва моят начин.
— Всичко друго, само не това! — с ужас извика младежът.
— Тогава не остава друг изход, освен да я вземем със себе си. Аз съм съгласен да бъда галантен и ще я кача на седлото си. Ако искате, сеньор Лудвиг, мога да отстъпя на вас тази чест. При това вашият кон е натоварен по-малко от другите. Ако ви омръзне да я влачите със себе си, можете да я хвърлите на електрическите змиорки, когато минаваме през реката. Нека се позабавляват с кокалите й.