Не стана нужда да чакат много. Индианците излязоха от гъсталака на открито на отсрещния бряг. Макар да ги разделяше разстояние от четвърт миля, бащата и дъщерята ясно видяха, че това наистина са индианци, а силните очи на девойката дори различиха, че индианците са от племето тоба. Тя позна и младия вожд с ярката наметка.
— Това са тоба, татко, — прошепна тя — а единият от ездачите отпред е Агуара.
— О! В такъв случай няма от какво да се страхуваме-отговори бащата, въздъхвайки с облекчение. — Ние можем направо да отидем насреща им. Навярно те се връщат в селото. Чудно, къде са могли да бъдат толкова дълго. Сега ще тръгнем заедно с тях. Но какво значи това? До Агуара язди един бял! Кой може да е той?
Халбергер и неговата дъщеря внимателно се вгледаха в лицето на спътника на Агуара. Дали зрението на Франсиска или усетът й бяха по-добри, отколкото у баща й, но тя първа позна този човек.
— Татко! — с ужас прошепна тя, — това е онзи човек, който идваше у нас в Асунсион и който никак не се харесваше на мама, — сеньор Руфино.
— Шшш! — прекъсна я уплашено баща й. — Дръж понито си. Нито крачка напред!
Имаше от какво да се страхува. Руфино беше най-злият му враг. В Парагуай той беше оскърбил неговата жена. Диктаторът беше натоварил Руфино да преговаря с нея.
Как Руфино се беше озовал сред неговите приятели тоба и сега язди редом със сина на техния вожд? Те разговаряха най-приятелски. Нямаше никакво основание да се предполага, че Руфино е попаднал в плен у индианците. Не беше ли Нарагуана отново сключил мир с парагуайците? Може би самият този Руфино Валдес бе пристигнал като пратеник на диктатора за сключване на договора? Ако е така, за Халбергер ще бъде лошо, защото едно от условията на договора навярно ще бъде да предадат него и цялото му семейство на диктатора. Но нима Нарагуана е способен на такава долна постъпка? Не, това е невъзможно. Защо обаче вождът не бе предупредил белия си приятел, че напуска селото? Защо беше това внезапно бягство? Не беше ли то началото на измяната?
Във всеки случай присъствието на Руфино не обещаваше нищо добро. От него можеше да се очаква само зло, дори смърт. Тежко предчувствие сви сърцето на Халбергер, предчувствие, което премина почти в увереност, че предстоят тежки изпитания.
Малко по малко всички индианци излязоха иззад храстите и дърветата. Валдес приятелски разговаряше с младия вожд и Халбергер разбираше, колко опасна е тази дружба. Човекът на Франсия, разбира се, не е забравил старата си вражда към него. Валдес се славеше с изкуството си на опитен водач и от него не можеше да се укрие човек в тази горичка. Следи от копитата на коня и на понито бяха останали върху меката земя по брега на реката. Валдес и индианците нямаше да отминат, без да ги забележат, и щяха да потърсят бащата и дъщерята. Колко жалко, че не избягаха по пътечката на тапирите, докато имаше още време! Сега вече беше късно.
Такива мисли мъчително се роеха в главата на Лудвиг Халбергер, докато той, приведен на седлото, гледаше през прохода в гъсталака приближаващата се към брега на реката колона индианци. Колкото повече се приближаваха, толкова повече у него нарастваше увереността, че той и дъщеря му са загубени.
Глава VII
ВАЛДЕС
За да се разбере по какъв начин Валдес се беше озовал в обществото на тоба и на техния млад вожд, а също защо индианците бяха напуснали селцето си, трябва да се каже, че старият Нарагуана беше умрял няколко дена след като беше посетил за последен път Халбергер.
Той умря не в своето село, а в друг, старинен град, в центъра на Чако, където бяха погребани прадедите му. В този свещен град се намираха гробовете на тоба, загинали в поход, на лов или просто от болест. Тези гробове представляваха издигнати над земята дървени постройки.
Почувствувал приближаването на смъртта, Нарагуана накара да го пренесат на носилка в Свещения град, където той се беше родил. Заедно с него отиде и цялото племе. Ето защо Халбергер не намери в селото жива душа.