Ако някой беше минал преди три седмици по брега на реката, щеше да стане очевидец на интересна картина-преминаването през реката на цяло племе, преселващо се на друго място. Мъжете я пресичаха на конете си, а жените и децата — с лодки от животински кожи. Кучешки лай, викове и детски плач, всичко това се смесваше в един общ шум. Смях не се чуваше, защото всички бяха опечалени от болестта на своя стар вожд. А той беше толкова сериозно болен, че като пристигна в Свещения град, още на втория ден умря и тялото му бе изложено на също такова съоръжение, на каквото се белееха костите на неговите прадеди. Прахът на индианците не се предава на земята, а почива във въздушни гробове.
Смъртта на Нарагуана не мина без следа за вътрешните работи на племето тоба. Макар начело на племето да стои вожд, начинът на управление у тях е по-скоро републикански, отколкото монархически. Новият вожд се избира, а не се назначава по наследство. Но този път избраният беше все пак синът на Нарагуана, Агуара, който се ползваше с популярност сред младите тоба.
Сама по себе си смъртта на стария вожд не би могла да предизвика особена промяна в отношенията на тоба към Халбергер, ако не беше едно друго обстоятелство.
Работата е там, че диктаторът на Парагуай, Франсия, беше изпратил Руфино Валдес да търси изплъзналите му се жертви. Валдес се зае с тази задача с особено старание, защото имаше лични сметки с „немеца“ и още по-стара вражда с неговия верен слуга Гаспар. Отначало Руфино мислеше, че ще бъде много лесно да издири бегълците, тъй като те едва ли биха могли да напуснат страната, границите на която се пазеха така строго. И той претърси всички кътчета на Парагуай, но не ги намери. Тогава Франсия му нареди да отиде в съседните територии и да продължи търсенето. Той се надяваше, че по силата на закона, издаден от самия него, ще успее да изиска от съседните правителства предаването на жената на Халбергер, като родена в Парагуай.
Двегодишните издирвания на Руфино бяха останали напразни. Той ходи в Кориентес, Буенос Айрес, Монтевидео, Коимбра, но никъде не успя да попадне на следите на бегълците. На него и през ум не му минаваше, че те могат да бъдат в Чако. Никой не знаеше за дружбата на Халбергер с вожда на тоба, а трудно можеше да се предположи, че европеец би се решил да търси защита и спасение в Гран Чако. Самият Руфино се боеше да премине границата на тази дива страна.
Веднъж в Коимбра Валдес случайно се заприказва с няколко индианци от Чако, не от племето тоба, а живеещи в съседство с тях, и узна, че в Гран Чако, на брега на Пилкомайо, се е бил заселил някакъв европеец с жена си и децата си. Според описанието, това не беше никой друг освен ловецът естественик. Валдес побърза да отиде в Парагуай и доложи всичко на своя господар.
Зарадваният „Ел Супремо“ обеща да удвои наградата за залавянето на бегълците. За нещастие в същото време в Асунсион пристигна вестта за смъртта на Нарагуана. Франсия видя в това случай да се помири със съседите и изпрати Валдес в Чако като пратеник за преговори. Едно от условията на мирния договор трябваше да бъде предаването на европееца, който тъй дълго се беше ползвал от гостоприемството на стария вожд.
Снабден с порядъчна сума пари, които диваците също така обичат, както и цивилизованите хора, Валдес тръгна нагоре по течението на река Пилкомайо и стигна до селото. Тъй като къщата на Халбергер не беше на самия бряг на реката, а в саваната, Валдес мина, без да я забележи. В индианското село той също не намери жива душа, но по следите на напусналите селото тоба, той достигна до другия град. Следите от копитата на подкования кон, забелязани от Халбергер по брега на реката, бяха следите от коня на Валдес.
Глава VIII
ДОГОВОР МЕЖДУ ДВАМА НЕГОДНИЦИ
Ние видяхме вече резултатите от преговорите на Валдес с младия Агуара — между двамата се бяха установили най-приятелски отношения. Да се постигне това се оказа съвсем лесно. Пристигайки в Свещения град два дни след погребението на Нарагуана, Валдес намери червенокожите още в дълбока скръб: те оплакваха своя вожд и затова посрещнаха белия не толкова сурово, както обикновено. Хитрият пратеник успя да сключи мир. Той го постигна с ласкателства и щедро раздаване на златото, с което го беше снабдил Франсия. Старейшините, гласът на които имаше такова голямо значение, се съгласиха да сключат мир. Едно само не спомена Руфино — за ловеца естественик: той инстинктивно чувстваше, че старейшините няма да нарушат думата, дадена пред покойния си вожд, който, умирайки, им беше заповядал да пазят чужденеца. И така, коварният Валдес не каза в съвета на старейшините нито дума за Халбергер.