— И това ми е известно, Зигфрид.
Замълчава за малко, а после отново ме подхваща:
— Имаш ли нещо против да ми разкажеш какво друго знаеш по случая. Боб?
Премислям наум и отговарям:
— Не съм сигурен, че мога, Зигфрид.
Отново замълчава.
Дори не ме подканя да плача. Знае, че не е нужно да ме подканя. Решавам да опитам неговия номер. Има нещо там, вътре, за което не мога да говоря, за което ме е страх дори да си помисля. В този голям страх има обаче нещо, за което мога да говоря, и това нещо е обективната реалност.
— Не зная доколко си запознат с аномалиите, Зигфрид.
— Може би ще е по-просто, ако ми кажеш, какво според теб трябва да зная, Боб.
Изгасих цигарата си и веднага запалих друга.
— Да — отговорих аз, — ти знаеш, а и аз зная, че ако наистина желаеш да научиш нещо за аномалиите, всичко това можеш да получиш от банките данни. Много повече и много по-пълно, отколкото бих могъл да ти кажа аз, но все пак… Работата е в това, че черните дупки са просто капани. Те изкривяват светлината. Те изкривяват дори и времето. Попаднеш ли в черна дупка, излизане няма. Само… Само…
Най-сетне Зигфрид ме подканя:
— Ако искаш поплачи си, Боб, ще се почувстваш по-добре. — Сега вече разбирам, че наистина плача.
— Исусе — изстенах през сълзи аз и си издухах носа в една от кърпичките, които той държеше винаги близко до постелката.
— Само че аз го направих — най-сетне успях да промълвя.
Сега Зигфрид извършва нещо, което никога не съм очаквал от него: позволява си една шега:
— Това — отбелязва той — е съвсем очевидно от факта, че си тук.
— Всичко при теб е адски изтощително, Зигфрид — споделям аз.
— Сигурно е така, Боб.
— Да можех сега да пийна нещо.
Чух изщракване и нещо се отвори.
— Бюфетът е зад теб — усмихва се Зигфрид. — Току-що се отвори. В него има доста добро шери. Не е от грозде, съжалявам. Здравната служба на Корпорацията не разрешава гроздето да се използва за такива цели. Но мисля, че по нищо не личи, че е направено от природен газ. Освен това има сертификат от здравните органи — за успокоение на клиентите.
— Свети Боже! — отново възклицавам аз по същия начин. Бях изчерпал всичките си възможности за изразяване на изненади. Шерито е точно такова, както го описа. Чувствам как по тялото ми се разнася неговата топлина.
— Добре — подхващам аз, като оставям чашата. — Когато се върнах, вече бяха решили, че експедицията е пропаднала; закъснението беше цяла година. Бяхме достигнали почти вътре в хоризонта на събитието. Знаеш ли нещо за разширяването на времето?… Няма значение — казвам аз, преди да може да ми отговори, — това беше само риторичен въпрос. Искам да кажа, че онова, което се случи, се нарича разширение на времето. Можеш да се приближиш толкова до една аномалия, че да се натъкнеш на двоен парадокс. Онова, което за нас там беше може би четвърт час, по часовника беше почти една година — искам да кажа по часовника на Гейтуей, или тук на Земята, или където и да било в нерелативистичната Вселена. И…
Обърнах още една чаша, а после продължих смело:
— Ако бяхме отишли още по-надолу, времето щеше да се забавя все повече и повече. Щеше да тече все по-бавно и по-бавно. Малко по-надолу и петнайсетте минути щяха да се превърнат в десетилетие. Още по-надолу и щяха да станат столетие. Толкоз близко бяхме, Зигфрид. Почти като в капан. Всичките! Аз успях да се измъкна.
Сетих се нещо и погледнах часовника си.
— Като говорим за времето, сеансът ми изтече преди пет минути.
— Този следобед нямам други пациенти, Боб.
Погледнах го изненадан.
— Какво?
Отговаря ми тихо:
— Отсрочих всички други ангажименти, Боб.
Не казвам отново „Свети Боже“, но си го помислих.
— Това ме кара да се чувствам като изправен до стената, Зигфрид! — отговарям гневно.
— Не те насилвам да стоиш повече, след като часът е изтекъл. Роб. Само ти казвам, че ако желаеш, имаш тази възможност.
Умувам малко, без да мога да измисля нещо разумно.
— Ти си безкрайно безочливо компютърно дрънкало, Зигфрид — отговарям аз. — Добре.
———————————————
Скъпи непознат приятелю от Гейтуей.
В сряда миналата седмица прекосявах паркинга пред супермаркета „Сейфуей“ (където бях отишъл да представя купоните си за храна) на път за спирката за автобуса, когато съгледах неземна зелена светлина. Наблизо бе кацнал странен космически кораб. От него излязоха четири красиви, но много дребни млади жени, облечени в дрехи от ефирна бяла материя. С някакви парализиращи лъчи те ме направиха напълно безпомощен, после ме отнесоха на техния кораб, където ме държаха деветнайсет часа. През това време ме подложиха на унижения от сексуален характер, които моето достойнство не ми позволява да назова. Ръководителката им, която се казваше Бойра Глоуфан, каза, че като нас и те не са преодолели напълно животинското си наследство. Приех извинението им и се съгласих да изпратя четири съобщения до Земята. Съобщения едно и четири няма да предавам, докато не настъпи подходящото време. Съобщение две има частен характер и се отнася за мениджъра на проекта на моя апартамент. Съобщение три е за вас, които сте на Гейтуей, и то се състои от три части: