— Боб! За Бога, Боб, качвай се при нас!
Знаех, че е много късно. Затворих люка, залостих го точно когато чух Дани А. да крещи: „Не! Не! Чакай… Чакай…“
Чаках много, много дълго.
31.
След известно време, не зная колко, вдигнах глава и казах:
— Извинявай, Зигфрид.
— За какво, Боб?
— За плача ми. — Изтощен съм физически. Чувствам се така, сякаш съм тичал цели десет километра между две редици полудели индианци, които безмилостно ме налагат с тояги.
— Сега по-добре ли се чувстваш. Боб?
— По-добре? — За момент се смутих от този глупав въпрос, а после, след като се замислих, с изненада установих, че наистина е така. — Ами да. Предполагам. Не добре, както би казал ти, но по-добре.
— Почини си малко, Боб.
Това ме порази със своята нелепост и му го казах. Бяха ми останали сили колкото на малка медуза, умряла преди седмица. Не можех да правя нищо друго, освен да си почивам.
Все пак наистина се чувствах по-добре.
— Чувствам се така — съобщих аз, — сякаш най-после съм открил достъпа до чувството за вина.
— И успя да го преживееш.
Обмислям казаното от Зигфрид, после отговарям:
— Мисля, че успях.
— Нека да се занимаем с въпроса за вината, Боб. Вина за какво?
— Вина за това, че изоставих девет души, за да спася собствения си задник.
— Някой обвинявал ли те е за това? Искам да кажа някой друг, освен ти самият?
— Обвинявал ли? — Докато мислех, отново издухах носа си. — Не, никой. Защо трябва да ме обвиняват? Когато се завърнах, бях нещо като герой. — Спомних си за Шики, толкова учтив, толкова внимателен. Спомних си за Франси Херейра, как ме държеше в ръцете си докато плачех, въпреки че бях убил неговата братовчедка. — Те обаче не бяха там, не бяха видели как взривих резервоарите, за да се измъкна.
— Наистина ли ти взриви резервоарите?
— По дяволите, Зигфрид — изругах аз, — не зная. Канех се да го направя. Бях се пресегнал да натисна копчето.
———————————————
1. Признава се, че откритият от вас маршрут до Гейтуей Две съкращава времето за пътуване и сравнение с предишния стандартен маршрут до този обект.
2. По решение на Съвета вие получавате право на лицензионни възнаграждения от 1 процент от всички доходи от бъдещи полети по този маршрут и 10,000 долара авансово срещу посочените авторски възнаграждения.
3. По решение на Съвета за нанесени щети на използвания от вас кораб се санкционирате с половин процент от посочените авторски възнаграждения и с половината от отпуснатия ви аванс.
Следователно КРЕДИТЪТ по вашата сметка е както следва:
Аванс за лицензионни възнаграждения (заповед на Съвета А-135-7), минус санкцията (заповед на Съвета А-135-8): 5,000 дол.
Личното ви САЛДО е: 6,192 дол.
———————————————
— А не е ли възможно от кораба, който си решил да напуснеш, да са взривили резервоарите с горивото от двата обслужващи модула?
— Напълно е възможно, но не зная дали са го направили. Във всеки случай — отговарям аз, — ти не можеш да ми дадеш алиби, че не съм мислил да направя това. Зная, че Дани или Клара може да са натиснали копчето преди мен. Но аз се пресегнах да го натисна!
— А кой кораб очакваше да се измъкне?
— Техният! Не, моя — коригирах се аз. — Не, не зная.
Зигфрид каза тъжно:
— В действителност това е било проява на здрав разум от твоя страна. Ти си знаел, че всички не можете да се спасите. Не е имало време. Единствената възможност е била или някой от вас да умре, или всички да умрете. Ти си избрал възможността да видиш, че някой ще оцелее.
— Глупости! Аз съм просто убиец!
Настъпва пауза, през която електрониката в Зигфрид действа.
— Боб — подхваща внимателно той, — мисля, че си противоречиш. Не каза ли, че тя е още жива в онзи дисконтинюитет, в онова прекъсване на времето?
— Така е! За тях времето е спряло!
— Тогава как е възможно да си убил някого?
— Какво?
— Как би могъл да убиеш някого? — повтаря въпроса си той.
— …не зная — отговарям аз, — но съвсем честно ти казвам, Зигфрид, днес повече не ми се мисли по въпроса.
— Няма никаква причина, поради която трябва да мислиш, Боб. Не зная дали си даваш сметка колко много постигна през последните два часа и половина. Гордея се с теб!