Главната причина за заключване на ценните експонати обаче е в това, че някои туристи могат да се съблазнят и да се опитат да отмъкнат някой и друг сувенир.
С Клара съзерцавахме съкровищата, които други бяха намерили и… някак си съумявахме да избегнем разговора по проблема, който имахме: от нас очакваха да заминем и обогатим сбирката.
Това не бяха просто експонати. Бяха предмети, които запленяваха; бяха неща, изработени и държани от хичиянски ръце (а може би пипала?, или нокти?) и бяха донесени от невъобразими места, безкрайно далеч оттук. Но още по-силно ме привличаха непрекъснато примигващите екрани на дисплеите. Едно подир друго се показваха резюмета на всички мисии; баланс на общия брой на мисиите и на завърналите се кораби; изплатените лицензионни възнаграждения на щастливците; списък на нещастните, име подир име, на екран голям колкото една стена. Най-изразителни бяха обобщените цифри: 2355 излетели кораби (докато бяхме вътре тази цифра се увеличи на 2356, 2357; дори усетихме старта на тези два кораба), от тях успешно завърнали се 841.
Стояхме пред този дисплей и не смеехме да се погледнем, но почувствах как Клара стисна ръката ми.
Дефиницията на „успешна мисия“ беше доста разтеглива. Това означаваше, че корабът се е върнал, но нищо не се казваше колко души от екипажа са живи, нито пък в какво състояние са.
Излязохме от музея и мълчаливо се отправихме към проходната шахта.
Мислех си, че в казаното от Ема Фрост има много истина: човешката раса има остра нужда от онова, което изследователите биха могли да й дадат. Страшно много се нуждае. Човечеството гладува, а хичиянската технология може би ще направи живота по-поносим, ако изследователите успееха да открият нещо.
Дори ако трябваше да се заплати с цената на няколко живота.
Дори и ако в тези няколко живота влизаше живота на Клара, дори и моят собствен живот. „Бих ли желал, запитах се аз, моят син, ако някога имам син, да има детство като моето“?
Слязохме на хоризонт „Неподготвени“ и чухме гласове. Не им обърнах внимание. Продължавах да си мисля.
— Клара — наруших мълчанието аз, — хайде да…
Но Клара гледаше някъде зад мен.
— За Бога, Боб! — извика тя. — Погледни кой е там!
Обърнах се и видях Шики да пърпори с криле и да разговаря с една девойка. Изненадах се, когато я познах. Беше Уила Форханд. Тя ни поздрави смутено и същевременно развеселено.
— Какво става тук? — попитах аз. — Не излетя ли преди малко… може би преди осем часа?
— Десет — отговори тя.
— С кораба ли се случи нещо, та си се върнала? — запита Клара.
Уила унило се усмихна.
— Нищо му няма да кораба. Отидох и се върнах. Най-краткото пътуване досега. До Луната.
— Земната Луна?
— Същата — полагаше усилия да не се разсмее, или разплаче.
Шики каза успокоително:
— Сигурно ще ти дадат премия, Уила. Веднъж един екипаж отиде до Ганимед и корпорацията им даде да си разделят половин милион долара.
Тя поклати глава.
— Зная това не по-зле от теб, мили Шики. Да, ще ни дадат по нещичко, но то ще е толкова малко, че няма да стигне за нищо.
Ето това беше необичайното и изненадващото във Форхандови: винаги имаха предвид цялото семейство. Очевидно бяха много задружни, макар че не обичаха да говорят по този въпрос с чужди хора.
Потупах я по рамото с жест, изразяващ нещо средно между симпатия и съчувствие.
— Какво смяташ да правиш?
Тя ме погледна изненадано.
— Как какво? Вече се записах за друга мисия, вдругиден.
— Браво! — поздрави я Клара. — Значи ще имаш едновременно две празненства. По-добре да побързаме…
Един час по-късно, точно преди да заспим, Клара каза:
— Ти май искаше да кажеш нещо, преди да видим Уила?
— Забравих го — отговорих сънливо. Не бях го забравил. Знаех какво беше, но вече нямах желание да го кажа.