———————————————
Кораб 1–8, Маршрут 013D6. Екипаж Ф.Ито.
Време на пътуване 41 дни и 2 часа. Местонахождение неидентифицирано. Записите от уредите повредени.
Преписът от магнитната лента на екипажа гласи: „Изглежда, че гравитацията на планетата е 2,5, но ще се опитам да кацна. Нито визуално, нито чрез радарно сканиране може да се види нещо поради гъстите облаци от прах и пара. Наистина не изглежда много обещаващо, но това е единайсетото ми кацаме. Настройвам за автоматично завръщане след 10 дни. Ако до тогава не успея да скача обслужващия модул, капсулата ще се върне сама. Искам да разбера какво означават петната и припламванията на слънцето“.
Корабът се върна без човек на борда. Никакви артефакти или образци. Обслужващият модул липсва. Корабът повреден.
———————————————
— Приказва ли с някоя жена, Боб?
— Моля те, Зигфрид, не ме прекъсвай. Губя си мисълта.
— Извинявай, Роби.
Продължих да разказвам:
— Оставих ги — не, не бях разговарял с тях. Отидох в съседния вагон, последния. Беше свързан към останалата част на влака с нещо като… чакай да помисля, не зная как да ти го опиша. Беше нещо като акордеон, направен от метал. Нали се сещаш? И беше разтегнат.
Спрях за момент най-вече от скука. Искаше ми се да се извиня за този тъп, маловажен сън.
— Казваш, че металният съединител бил разтегнат, така ли Боб?
— Така е, беше разтегнат. И вагонът, в който се намирах, изоставаше все повече. Накрая от целия влак виждах само задната сигнална светлина, която имаше формата на нейното лице и ме гледаше. Тя… — загубих нишката на разказа си. Опитах се да си го спомня. — Предполагам, че съм чувствал колко трудно ще ми е да се върна при нея, сякаш тя… Съжалявам, Зигфрид, не си спомням добре какво стана по-нататък. После се събудих. И — завършвам виртуозно аз — веднага записах всичко, както ти ми каза.
— Всичко това е много ценно, Боб — казва Зигфрид, след което зачака да продължа. Размърдах се неспокойно.
— Тази кушетка не е така удобна, както постелката — оплаках се аз.
— Съжалявам, Боб. Ти каза, че си ги разпознал, нали?
— Кого?
— Двете жени във влака, който все повече се отдалечавал.
— О. Не разбирам какво искаш да кажеш. Разпознах ги в съня. В действителност нямам представа кои може да са.
— Приличаха ли на някого, когото познаваш?
— Никак. Сам се чудя на това.
Зигфрид млъкна. Знаех, че нарочно мълчи, за да ми даде възможност да помисля по отговора, който не му хареса. След малко продължи:
— Ти каза, че една от жените приличала на майка, която много кашля…
— Да. Но не я познавах. Мисля, че по нещо ми се струваше позната, но ти знаеш как е на сън.
Той продължи невъзмутимо:
— Можеш ли да си спомниш някоя жена, която да прилича на майка и много да кашля?
Изсмях се доста силно.
— Скъпи ми приятелю! Мога да те уверя, че жените, които познавам, съвсем нямат вид на матрони. Пък и всички те имат най-малкото основно здравно обслужване. При тях кашлянето е изключено.
— Разбирам. Все пак, напълно сигурен ли си, Роби?
— Не ставай досаден, Зигфрид — отговорих аз. Проклетата кушетка беше адски твърда и неудобна, пък и имах нужда да взема един душ, а ситуацията беше такава, че можеше да продължи безкрайно дълго.
— Разбирам. — Само минутка по-късно той ще клъвне нещо друго. Сигурен съм. Той е като гълъб, този Зигфрид; ще изкълве всичко, подхвърлено от мен — едно по едно.
— Ами другата жена, онази с гъстите вежди?
— Какво за нея?
— Познавал ли си някога жена с гъсти вежди?
— Боже Господи, Зигфрид! Ами че аз съм спал най-малко с петстотин различни жени! Между тях е имало жени с такъв вид вежди, за които дори не си и чувал.
— Нещо по-конкретно?
— Нищо такова, което бих могъл да си спомня веднага.
— Защо веднага, Боб. Моля те, опитай се да си спомниш.
По-лесно е да направиш исканото, отколкото да спориш със Зигфрид.
— Добре, чакай да помисля. Айда Мей? Не. С.Я.? Не. Гретхен? Не. Да ти кажа честно, Зигфрид, Гретхен беше толкова руса, че не мога да кажа дали имаше вежди или не.
— Това са жените от последните ти години, нали, Роб? Може би някоя по-отдавна?
— Да не би да искаш да кажеш много отдавна? — Върнах се назад в спомените си чак до мините и Силвия. Засмях се на глас. — Знаеш ли, Зигфрид? Много е странно, но почти не си спомням как изглеждаше Силвия. — Оо, един момент. Не. Спомних си. Тя си скубеше веждите кажи-речи напълно, а после ги изписваше с молив. Спомням си, защото веднъж, докато лежехме, си направихме по една скица с нейния молив за вежди.